Страница 9 из 21
— Какъв черен облак! — каза тя. — И колко бързо се приближава. Също като че ли има крила!
— Това е Враната! — извика Туидълдум с остър, тревожен глас и двамата братя си плюха на петите и изчезнаха в миг.
Алиса потича из гората и спря под едно голямо дърво.
— Никога не може да ме стигне тука, прекалено голяма е, за да се промъкне през дърветата — каза си тя. — Но не ми се ще да пляска така с криле. Също като че ли из гората бушува ураган. — Я, ето един шал, отвян от вятъра!
ПЕТА ГЛАВА
ВЪЛНА И ВОДА
Както говореше, Алиса хвана шала и се огледа, за да види притежателя му. В този миг се появи Бялата Царица. Тя тичаше лудо през гората с широко разтворени ръце, сякаш летеше, и Алиса тръгна учтиво да я пресрещне с шала.
— Много се радвам, че се случих точно на пътя, където летеше шалът ви — каза Алиса, като помогна на Царицата да си го наметне.
Бялата Царица я погледна безпомощно и уплашено и започна да повтаря нещо, което звучеше като „хляб с масло, хляб с масло“; Алиса помисли, че ако иска да разговаря, ще трябва първа да заговори. И така, тя започна някак срамежливо:
— Да се реша ли, ваше величество, да…
— Можеш, ако мислиш, че това ти е необходимо — каза Бялата Царица. — На мен обаче съвсем не ми е нужно.
Алиса си каза, че е безсмислено да започва разговора със спор. Затова се усмихна и обясни:
— Исках само да кажа дали ще разрешите вие…
— Но аз нямам нужда нито от решене, нито от разрешване! — изстена нещастната Царица. — Аз се сресах и облякох сама преди два часа.
Много по-добре би било, както се стори на Алиса, ако някой друг решеше и обличаше Царицата, защото тя изглеждаше ужасно разпусната. „Всяко нещо на нея е сложено накриво — си помисли Алиса. — И навред по нея има фуркети.“
— Да ви оправя ли шала? — каза Алиса гласно.
— Не знам какво му става на този шал! — каза тъжно Царицата. — Може да е сърдит. Бодна го отсам, бодна го оттук, но и това май че не му харесва.
— Той може да се изкриви, знаете, ако го забождате само от едната страна — забеляза Алиса, като й оправи шала. — И, мила моя, на какво приличат косите ви!
— Четката ми се уплете в тях — отвърна Царицата с въздишка, — а пък гребена си загубих вчера.
Алиса измъкна внимателно четката от косите на Царицата и положи всички усилия, за да ги сложи в ред.
— Ето, сега изглеждате много по-добре — каза тя, след като извади повечето фуркети. — Наистина вие би трябвало да си имате една камериерка.
— Тебе бих те взела с удоволствие! — отвърна Царицата. — Два гроша седмична заплата и на другия ден мармалад.
Алиса се усмихна и каза:
— Не ми се иска да служа при вас. А колкото за мармалада, аз не обичам мармалад.
— Мармаладът е много хубав — каза Царицата.
— И да е, не ми трябва. Във всеки случай не днес.
— Не можеш да получиш днес, даже ако искаш — отвърна Царицата. — Правилото е: мармалад утре и мармалад вчера, никога — мармалад днес.
— Все пак някой път ще дойде и „мармалад днес“ — забеляза Алиса.
— Никога! — каза Царицата. — Аз ти казах: мармалад на другия ден. Днес не е другият ден, знаеш.
— Не ви разбирам — каза Алиса. — Ужасно е объркано.
— Така е, когато човек живее наопаки — отвърна мило Царицата. — Отначало винаги се чувствуваш малко замаяна.
— Да живея наопаки ли? — повтори крайно учудена Алиса. — Никога не бях чувала подобно нещо!
— Но в това има едно голямо предимство — продължи Царицата: — паметта на човека работи в две посоки.
— Аз знам положително, че моята памет работи в една посока — забеляза Алиса. — Не мога да си спомня неща, преди те да се случат.
— Много бедна памет имаш, щом работи само назад — забеляза Царицата.
— А вие какви неща си спомняте най-добре? — се реши да запита Алиса.
— О, нещата, които са станала по-идущата седмица. — отговори безгрижно Царицата. — Например — продължи тя, като залепи широко парче лейкопласт на пръста си — да вземем случая с Царския Пратеник. Сега той е в затвора, понеже е наказан. А делото ще започне чак идущата сряда и, разбира се, престъплението ще дойде най-накрая.
— Ами ако не извърши престъплението? — рече Алиса.
— Така би било най-добре — отвърна Царицата, като завърза върху лейкопласта около пръста си едно парченце панделка.
Алиса разбра, че това не може да се отрече.
— Разбира се, така ще бъде най-добре — каза тя. — Но още по-добре щеше да е, ако не го наказват за нищо!
— Тука във всеки случай ти грешиш — каза Царицата. — Тебе наказвали ли са те някога?
— Само за провинения! — отвърна Алиса.
— И след наказанието си ставала винаги по-добра, знам! — извика тържествуваща Царицата.
— Да, но аз съм извършвала онези неща, за които съм била наказвана! — каза Алиса. — Там е цялата разлика.
— Но ако не беше ги направила, щеше да бъде още по-добре! — каза Царицата. — По-добре и по-добре, и по-добре! — Гласът й се издигаше с всяко „по-добре“, така че накрая тя просто изпищя.
Алиса беше започнала да казва: „Тук има някаква грешка…“, но Царицата се разписка така силно, че момиченцето остави изречението си недовършено.
— Ох! Ох! Ох! — викаше Царицата и тръскаше ръката си така силно, сякаш искаше да я откъсне. — Потече ми кръв от пръста! Ох! Ох! Ох!
Виковете й приличаха на писъка на параходна свирка и Алиса си запуши ушите с две ръце.
— Какво ви стана? — запита тя, щом разбра, че гласът й вече може да се чуе. — Пръста ли си убодохте?
— Не съм го убола още — отвърна Царицата, — но скоро ще го убода… Ох! Ох! Ох!
— Кога очаквате да стане това? — запита Алиса, която усещаше голямо желание да се разсмее.
— Щом започна да си оправям пак шала — промърмори нещастната Царица, — брошката ще се разкопчее и ще ме убоде… Ох! Ох! Ох! — Докато тя казваше последните думи, брошката наистина се разкопча, Царицата я грабна и се опита да я затвори.
— Внимавайте! — извика Алиса. — Държите я лошо!
Тя хвана брошката, но вече беше късно. Иглата се изплъзна и се заби в пръста на Царицата.
— Това е, за да се обясни защо ми потече кръв от пръста — каза тя усмихнато. — Сега вече знаеш как се случват нещата у нас.
— Но защо не викате сега? — попита Алиса, като вдигна ръце, готова да си запуши пак ушите.
— Че защо, аз вече виках, колкото трябваше — отвърна Царицата. — Каква полза да продължавам да викам?
През това време беше започнало да се развиделява.
— Враната навярно е отлетяла — каза Алиса. — Толкова съм радостна, че си отиде! Мислех, че вече настъпва нощ.
— И мене много ми се иска винаги да съм радостна — каза Царицата. — Само че никога не мога да си спомня правилото. Ти трябва да си много щастлива, като си живееш в тази гора и ставаш радостна, когато си поискаш.
— Само че тука съм толкова самотна! — каза тъжно Алиса. И при мисълта за своята самота две големи сълзи се търкулнаха по страните й.
— О, недей така! — извика бедната Царица, като кършеше отчаяно ръце. — Гледай какво голямо момиче си, гледай какъв дълъг път си изминала днес, гледай колко е часът, гледай каквото искаш, само недей плака!
Алиса не можа да не се усмихне през сълзи.
— Можете ли вие да се въздържите да плачете, като гледате разни неща? — запита тя.
— Това е единственият начин! — каза решително Царицата. — Никой не може да прави две неща наведнъж. Да видим най-напред твоята възраст. На колко си години.
— Аз съм точно на седем години и половина — отвърна Алиса.
— Не трябва да казваш „точно“ — забеляза Царицата. — Аз и без това ти вярвам. Сега пък аз ще ти кажа нещо да повярваш: аз съм точно на сто и една година, пет месеца и един ден.
— Това не мога да повярвам! — каза Алиса.
— Не можеш ли? — каза съчувствено Царицата. — Опитай се пак: поеми дълбоко дъх и си затвори очите.
Алиса се засмя:
— Няма смисъл да опитвам — каза тя. — Човек не може да вярва невъзможни неща.