Страница 7 из 21
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ТУИДЪЛДУМ И ТУИДЪЛДИ
Те стояха под едно дърво, прегърнати през рамо, и Алиса веднага разбра кой кой е, защото на края на яката на единия беше избродирана думата „дум“, а на яката на другия — думата „ди“.
"Предполагам, че на всекиго на яката отзад е избродирано по едно „туидъл“ — си каза тя.
Те стояха така неподвижни, че Алиса почти забрави, че са живи, и тъкмо се канеше да ги избиколи, за да види дали наистина думата „туидъл“ е извезана на яките им, когато я спря глас, излязъл от човечето с думата „дум“ на яката:
— Ако мислиш, че сме восъчни кукли — каза то, — трябваше да платиш за вход, знаеш. Восъчните кукли не се гледат без пари, не!
— Напротив — добави другото човече, отбелязано с думата „ди“. — Ако мислиш, че сме живи, трябва да ни заговориш.
— Много се извинявам, наистина — можа само да отговори Алиса, защото думите на старата песен зазвучаха в ума й и тя едва се сдържа да не ги каже на глас:
— Знам за какво мислиш — каза Туидълдум. — Но не е така. Не е!
— Напротив — продължи Туидълди. — Ако беше така, би могло да бъде. И ако би било тъй, щеше да е така. Но понеже не е така, то не е. Това поне е ясно.
— Тъкмо се питах — каза учтиво Алиса — кой е прекият път, за да излезе човек от тази гора: става много тъмно. Бихте ли желали да ми го покажете, моля ви се?
Но малките дебели човечета само се спогледаха и се засмяха.
Те толкова приличаха на стари ученици, че без да ще, Алиса посочи с пръст Туидълдум и каза:
— Номер първи!
— Не! — кресна внезапно Туидълдум, но веднага затвори уста, като млясна.
— Номер втори! — каза Алиса и премина към Туидълди, макар че беше сигурна, че той ще отговори с „Напротив!“, което и направи.
— Ти започна грешно — извика Туидълдум, — Първото нещо, когато отидеш на гости, е да кажеш „добър ден“ и да се ръкуваш.
При тези думи двамата братя се прегърнаха и подадоха двете си свободни ръце на Алиса.
Алиса не искаше да се ръкува по-напред с някого от двамата, от страх да не обиди другия. И тъй тя реши, че най-добрият начин да излезе от затруднението е да подаде двете си ръце едновременно на двамата. В следния миг те вече танцуваха в кръг. Това й се стори съвсем естествено, както си спомняше по-късно, и дори не се учуди, като чу някаква музика, излизаща сякаш от дървото, под което танцуваха. Свиреха (доколкото можеше да разбере) клоните на дървото, като се триеха едни в други, подобно лъкове върху струни на цигулка.
„Но наистина ми стана смешно (каза Алиса по-късно, като разправяше всичко това на сестра си), когато се чух сама, че пея песента «Ние се въртим около черницата». Не зная кога бях започнала, но ми се струваше, че съм я пяла много, много дълго.“
Другите двама танцьори бяха дебели и скоро се задъхаха.
— Четири обиколки стигат за един танц! — извика Туидълдум и те се спряха така внезапно, както бяха почнали. В същия миг млъкна и музиката.
После братята пуснаха ръцете на Алиса, спряха се и я загледаха. Настана доста неловко мълчание, понеже Алиса не знаеше как да почне разговор с хора, с които току-що е танцувала.
„Никак не върви да им кажа сега «добър ден» — си каза тя. — Някак май е вече късно за това.“
— Надявам се, че не се уморихте много — каза тя.
— Не! И много благодаря за въпроса — каза Туидълдум.
— Много сме ви задължени — добави Туидълди. — Обичате ли стихотворения?
— Да… доста… Някои стихотворения — каза колебливо Алиса. — Бихте ли ми показали кой път извежда от тази гора?
— Какво да й издекламирам? — каза Туидълди, като се обърна към Туидълдум с тържествена физиономия, без да обърне внимание на Алисиния въпрос.
— „Моржа и Зидаря“ е най-дългото — отвърна Туидълдум, като потупа любезно брат си по рамото. Туидълди започна веднага:
Тука Алиса се опита да го прекъсне.
— Ако стихотворението е много дълго — каза тя колкото можеше по-учтиво, — не бихте ли ми показали по-напред кой път…
Туидълди се усмихна мило и започна отново: