Страница 16 из 21
— Много е тясна, знаеш — каза той, когато най-после напъха чинията. — Пък и в нея има много свещници.
Конника закачи торбата на седлото, което беше отрупано с китки моркови, маши, лопати, ръжени и много други неща.
— Надявам се, че косите ти са здраво закрепени за главата — продължи той, когато се приготвиха да тръгнат.
— Като на всички хора — отвърна усмихнато Алиса.
— Съвсем недостатъчно! — каза загрижено Конника. Знаеш, вятърът по тия места е много силен. Силен е като супа.
— Изнамерил ли сте начин да запазвате косите от отвяване? — запита Алиса.
— Още не съм — каза Конника. — Но имам начин да ги предпазвам от падане.
— Много искам да го чуя.
— Първо вземаш една пръчка — каза Конника. — После я слагаш изправена на главата си и завързваш косите си около нея, като дръвче. Причината, поради която косите падат, е, че висят надолу: нещата никога не падат нагоре, знаеш. Разбра, нали? Това е мое собствено изобретение. Можеш да го изпробваш, ако искаш.
„Надали е много удобно“ — помисли Алиса. Няколко минути тя вървеше мълчаливо, учудена от изобретението. От време на време се спираше, за да помага на нещастния Конник, който решително не беше добър ездач.
Когато конят спираше (а това се случваше много често), той падаше напред. А щом конят тръгнеше (той тръгваше доста внезапно), Конника падаше назад. Иначе той яздеше доста добре, само че имаше навик от време на време да пада настрани. И тъй като падаше обикновено към страната, където вървеше Алиса, тя скоро разбра, че най-умното е да не върви твърде близо до коня.
— Струва ми се, че нямате голяма практика в язденето — се осмели да забележи тя, като му помагаше да се вдигне от петото падане.
— Какво те накара да кажеш това? — запита той, като се вкопчи с едната ръка в задната част на седлото и се хвана за косата на Алиса с другата, за да не падне на обратната страна.
— Защото хората, които имат повече практика в язденето, не падат толкова често — каза тя.
— Аз имам много голяма практика — каза Конника съвсем сериозно. — Извънредно голяма практика!
— Вярно ли? — каза Алиса. Тя не намери нищо друго да отговори, но каза това колкото се можеше по-искрено. След това те повървяха известно време мълчаливо. Конника беше затворил очи и си мърмореше нещо, а Алиса очакваше тревожно следващото му падане.
— Великото ездаческо изкуство — започна внезапно Конника с висок глас, като ръкомахаше с дясната си ръка — се състои в това да умееш да пазиш… — Тука изречението свърши толкова внезапно, колкото внезапно беше почнало, тъй като Конника падна тежко на главата си тъкмо на пътеката пред Алиса. Този път тя се уплаши не на шега и каза загрижено, като го вдигаше:
— Надявам се, че не сте си счупил някоя кост?
— Нито една, за която заслужава да се говори — отвърна Конника, сякаш за него беше без значение, ако си счупи две-три по-малки — …Великото ездаческо изкуство, както казах, се състои в това да умееш да пазиш равновесие. Така, знаеш…
Той пусна юздите и разпери ръце, за да обясни на Алиса какво иска да каже. В същия миг падна на гърба си точно под краката на коня.
— Извънредно голяма практика — продължи да повтаря той през цялото време, докато Алиса се мъчеше да го изправи на крака. — Извънредно голяма практика!
— Това е вече съвсем смешно! — извика Алиса, защото този път изгуби търпение. — На вас ви трябва дървен кон на колелца. Това ви трябва!
— По-гладко ли вози той? — запита Конника с голям интерес, като прегърна шията на коня, за да се предпази от ново падане.
— Много по-гладко от жив кон — отговори Алиса и изхълца от смях, макар че се помъчи с всички сили да го спре.
— Ще си купя един — каза си замислено Конника. — Един или два. Няколко.
Настъпи кратко мълчание. После Конника продължи:
— Много ме бива да измислям разни неща. Ти например сигурно забеляза, като ме вдигаше последния път, че бях много дълбоко замислен.
— Да, бяхте доста тъжен — отвърна Алиса.
— А знаеш ли защо? Тъкмо тогава измислях нов начин за прескачане през стобор. Искаш ли да ти го кажа?
— Много искам — отвърна учтиво Алиса.
— Ще ти обясня как ми дойде на ума — каза Конника. — Виждаш ли, аз си казах: единствената мъчнотия тука е с краката, защото главата е висока, колкото трябва. И така, поставям най-напред главата си на стобора. Тогава главата е на нужната височина. После заставам на главата си. Тогава и краката са на нужната височина. После естествено преминавам от другата страна, знаеш.
— Е, да, предполагам, че като направите всичко това, ще прескочите стобора — каза замислено Алиса. — Но не ви ли се струва, че ще е доста трудно?
— Още не съм опитвал — отвърна важно Конника, — така че не мога да кажа положително. Но май ще бъде наистина малко трудно.
Той изглеждаше толкова смутен, че Алиса побърза да промени разговора.
— Какъв необикновен шлем имате! — каза тя любезно. — И той ли е ваше изобретение?
Конника погледна гордо шлема си, който висеше на седлото.
— Да — каза той. — Но аз съм измислил друг, по-добър, като фуния. Когато го нося, ако падна от коня, той пада винаги пръв на земята, така че самият аз падам много малко… Разбира се, има опасност да падна вътре в него. Това ми се случи веднъж и най-лошото беше, че преди да успея да изляза от него, другият Бял Конник дойде и си го сложи на главата. Той помисли, че е неговият собствен шлем.
Като казваше тези думи, Конника имаше такъв тържествен израз, че Алиса не посмя да се засмее.
— Навярно сте го ударили — каза тя с треперещ глас, — като сте паднал на главата му.
— Наистина трябва да съм го ударил — отговори Конника важно. — После той свали шлема, но минаха часове и часове, докато ме измъкне от него. Аз бях като… светкавица, знаеш.
— Само че вашата бързина е била по-друга — забеляза Алиса.
Конника поклати глава.
— Аз се движех с всички видове бързина, уверявам те! — рече той. Като каза това, той разпери оживено ръце и моментално падна от коня с главата надолу в един дълбок трап.
Алиса изтича до края на трапа, за да види какво е станало с Конника. Тя беше доста изненадана от падането, защото известно време той се беше държал доста добре на седлото, и тя се уплаши, че този път наистина е пострадал. Но макар че не можеше да види нищо друго освен подметките му, тя се успокои, като го чу да казва с обикновения си глас:
— Всякакъв вид бързина — повтаряше той. — Но крайно неразумно бе от негова страна да слага на главата си шлем на чужд човек, и то със самия човек в шлема!
— Как можете да говорите толкова спокойно с главата надолу? — запита Алиса, като го дърпаше за краката и го изтегли най-после върху една купчина пръст.
Конника я погледна, учуден от въпроса.
— Какво значение има къде се намира тялото ми? — каза той. — Умът ми продължава да работи нормално. Всъщност колкото съм по надолу с главата, толкова повече нови неща изобретявам… Да ти кажа най-умното нещо, което съм измислил досега — продължи той след кратко мълчание. — Това беше един сладкиш през време на яденето.
— Той се прави за да се яде веднага ли? — запита Алиса. — Наистина много бърз начин за правене на сладкиш.
— Не, не за ядене веднага — каза Конника бавно и замислено. — Разбира се, не за ядене веднага.
— Тогава може би за следващия ден? Мисля, че не е добре да се ядат два десерта на едно ядене.
— Не, не за следващия ден — повтори Конника. — Не за следващия ден. Всъщност — продължи той, като навеждаше все повече глава и снишаваше все повече глас — аз не вярвам, че този сладкиш ще бъде направен някога. Но това беше чуден сладкиш, измислен от мене.
— От какво искахте да го правите? — запита Алиса, като се надяваше, че ще го ободри, тъй като бедният Конник изглеждаше много потиснат.
— Най-напред от попивателна хартия — отвърна пресипнало Конника.
— Надали ще бъде много вкусно — забеляза плахо Алиса.
— Не много, ако сложиш само хартия — прекъсна я той сърдито. — Но не можеш да си представиш какво нещо става, като смесиш и други работи, като например барут и червен восък. А сега трябва да те оставя.