Хронолитите

(Тъкмо при подобно пътуване видях млада жена, на чиято шапка бе изписано „ДВАЙСЕТ ПЛЮС ТРИ“ — двайсет години и три месеца, интервалът между появата на първия хронолит и очаквания момент на първата победа. Тя четеше разпокъсано копие на „По-чудно от науката“, книжка, която не се бе радвала на преиздаване повече от половин век. Дощя ми се да я заговоря, да попитам намира ли някаква връзка между събитията в книжката и надписа върху шапката си, да обсъдя с нея тези моменти, оставили ярка диря в собственото ми минало, но ме досрамя, а и какво право имах да я питам? Така и не я видях никога вече.)

Няколко пъти излизах на срещи. В началото на годината ходех с една жена от отдела за качествен контрол на нашата фирма — Анели Кинкейд, която харесваше тюркоази и новата драма и проявяваше жив интерес към текущите събития. Тя ме мъкнеше на лекции и четения, които иначе бих подминал. Накрая се разделихме, най-вече заради нейните дълбоки и искрени политически убеждения, каквито аз нямах — бях политически агностик, неангажиран „куин-наблюдател“.

Все пак веднъж успях да й направя впечатление. Беше използвала нечии връзки във фирмата, за да ни уреди пропуски за научна конференция в университета на тема „Хронолитите — научни и културни последствия“. (Всъщност, поне този път имаше интерес и от моя страна. Анели знаеше, че стаята ми е украсена със снимки на хронолити и на няколко пъти бе изразявала неудоволствието си от това.) Изслушахме представянето на три доклада, след което Анели реши, че темата е прекалено отвлечена за нейния вкус. Но докато прекосявахме фоайето, ме спря възрастна жена с широки джинси и няколко номера по-голяма тъмнозелена фланела — усмихваше ми се радостно иззад огромните си очила.

Казваше се Суламит Чопра. Познавах я от университета „Корнел“. Беше посветила кариерата си на изследвания на физичните аспекти на хронолитите.

Представих Сю на Анели. Тя разцъфтя.

— Зная коя сте, госпожо Чопра. Искам да кажа, името ви ми е познато от новините.

— Да, цитират ме тук-там.

— Радвам се да се запознаем.

— Удоволствието е взаимно. — Но Сю не сваляше очи от мен. — Скоти, странно е, че те срещам тук.

— Така ли?

— Каква неочаквана среща наистина. Значима може би. Всъщност кой знае? Трябва да се видим и да си побъбрим.

Бях поласкан. Наистина ми се щеше да си поговоря с нея. Подадох й визитната си картичка.

— Не е необходимо — поклати глава тя. — Мога да те намеря, когато ми дотрябваш, Скоти. Не се тревожи.

— Можеш ли?

Но тя вече се беше изгубила в тълпата.

— Виждам, че имаш сериозни връзки — рече ми Анели, докато се прибирахме.

Не че тогава имаше значение. Сю не ме потърси нито през онази година, нито по-късно, а опитите ми да я открия удариха на камък. Никакви връзки нямах. Срещата със Сю беше предзнаменование, но значението й ми убягваше като все още неразбираемо пророчество, сигнал, заглушен от шумове.

Нищо хубаво не виждах в това, че Арни Къндерсън ме вика в кабинета си. Той беше мой пряк началник още от времето, когато постъпих на работа в „Кемпиън-Милър“, и бях научил за него следното: когато новината е добра, сам ще ти я поднесе. Ако те вика в кабинета, готви се за най-лошото.

Напоследък няколко пъти го бях виждал ядосан, най-вече, когато групата ни взе да изостава с проект, който можеше да ни донесе договор с търговец от национално значение. Но още щом влязох в кабинета му, разбрах, че става дума за нещо по-сериозно. Когато е ядосан, на Арни му личи отдалече. Днес още по-лошо — седеше зад бюрото си с вида на човек, комуто са поверили важна и крайно неприятна задача. Не искаше да срещне погледа ми.

Тръшнах се на един стол и зачаках. Отношенията ни не бяха официални. Всеки от нас бе канил другия на гости.

Той скръсти ръце и заговори:

— Никога не зная откъде да започна в такива моменти. Скот, искат от мен да ти съобщя, че „Кемпиън-Милър“ няма да поднови договора ти. Прекратяваме го. Това е официално известие. Зная, че не си бил предупреден, и повярвай ми, за Бога, искрено съжалявам за това. Имаш право на всички законни компенсации, както и на обезщетение в размер на шест месечни заплати.

Не бях толкова изненадан, колкото Арни вероятно очакваше. Азиатската икономическа криза бе нанесла сериозни щети върху чуждите пазари, от които се хранеше „Кемпиън-Милър“. Предишната година фирмата бе закупена от една международна корпорация, която бе направила съкращения на четвърт от служебния състав.

Въпреки всичко обаче се почувствах ужасно. През последната година безработицата нарастваше непрестанно. Оглалалската криза и сривът на азиатската икономика бяха оставили доста хора на улицата. От другата страна на реката се бе образувало цяло палатково селище. Представих си, че отивам там.

— Ти ли ще кажеш на моя екип, или аз да им го съобщя? — попитах.

Групата ми разработваше софтуер за предсказване поведението на пазара, една от рентабилните насоки на фирмата. По-специално, опитвахме се да разделим действителната от привидната случайност в такива приложения като консумативна тенденция или конкурентно ценообразуване.

Поискайте от компютъра да ви посочи две случайни числа между едно и десет и машината ще изплюе цифри в истинска случайна последователност — 2 и 3, 1 и 9 и така нататък. Помолете за същото човек и ще получите крива на избора, която определено се насочва към числа като 3 и 7. Когато хората мислят „случайно“, те си представят числа, които бихте нарекли „ненатрапчиви“ — не твърде близо до зададените граници, нито точно в средата, а също и да не са част от логична последователност (2, 4, 6) и тъй нататък.

С други думи, съществува нещо, което можете да наречете интуитивна случайност, която се различава драстично от действителната.

Възможно ли е да опознаем тези различия и да извлечем полза от тях, умения, които да приложим при създаването на рекламни продукти или при определянето на търговските цени?

Ние смятахме, че е възможно. Дори можехме да се похвалим с известен прогрес. Работата вървеше добре, но явно сега се готвеха да ни поставят капака.

Арни се покашля смутено.

— Не ме разбра. Екипът ти остава.

— Моля?

— Решението не е мое, Скот.

— Ти го казваш. Добре, предполагам, че нямаш вина. Но след като проектът продължава…

— Не искай от мен обяснения. Честно, нищо не мога да ти кажа.

Той млъкна, оставяйки ме да осъзная новината.

— Пет години — рекох. — За Бога, Арни! Пет години!

— Нищо на този свят не е гарантирано. Знаеш го не по-зле от мен.

— Все пак щеше да ми е по-леко, ако можех да разбера какво става.

Той побутна назад стола си.

— Не ми е разрешено да казвам. Ти се справяше чудесно с работата си и ще го отразя в препоръката ти.

— Да не искаш да кажеш, че съм си създал врагове в управата?

Той кимна едва забележимо.

— Работим доста напрегнато. Хората са изнервени. Не зная дали си си създал врагове. Може би по-скоро имаш лоши приятели.

Трудно ми беше да го повярвам. Нямах кой знае колко приятели.

Хора, с които обядвам или ходя да гледам състезания — да. Но никой, който да ми е близък на сърцето. С годините бях станал самотник, човек, който следва утвърдена рутина и прекарва вечерите пред видеопанела с няколко бири за компания.

Общо взето, това правех до деня, когато Арни Къндерсън ме уволни.

Апартаментът не бе претърпял съществена промяна, откакто се бях настанил. (Ако се изключи една от стените, която използвах за табло с вестникарски изрезки. Снимки и статии, посветени на хронолита, плюс мои бележки по темата.) Ако имаше някакво подобрение, бе дело на Катлин. Кати вече беше на десет и свободно изразяваше мнението си относно моите домакински навици. Сигурно така се чувстваше по-голяма. Смених дивана, защото ми омръзна да ми натяква, че бил „несъвременен“ — поредната любима думичка в речника на дъщеря ми. На негово място сега имаше нещо, което наподобяваше по-скоро на подплатена със сини възглавници пейка.