Хронолитите

— Ако имаме късмет, Скоти, всичко ще мине според плановете.

— Как е Сю?

— Не съм я виждал от изгрев слънце, но как би могла да бъде? Изопната като струна. Няма да се учудя, ако спука някоя артерия. — Той ме погледна със странно изражение. — Я ми кажи нещо. Колко добре я познаваш?

— Ами, знаем се, откакто бях студент.

— Добре де, но колко добре? Работя за нея от доста време, но не мога да кажа, че я познавам. Непрестанно говори за работата си, всъщност говори само за нея, поне докато сме заедно. Била ли е някога самотна, уплашена, ядосана?

Странен разговор под звуците на безпорядъчната стрелба отвъд блокадата на пътя.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знаем нищо за нея, но ето ни тук, правим, каквото ни казва. И това ми се струва малко странно, като се замисля.

На мен също ми се струваше странно, поне за момента. Какво търсех тук, освен че си рискувах живота? Изведнъж си представих какво би казала Сю. Чакаш да дойде твоя миг, ето какво щеше да каже. Чакаш турбуленцията.

Спомних си признанията на Хич в Минеаполис, че е убивал хора.

— Колко добре се познаваме всички ние?

— Хладно е тази сутрин — въздъхна Хич. — Въпреки слънцето. Не си ли забелязал?

Няколко дена по-рано Адам Милс се появил на вратата на майка си в компанията на още петима главорези, въоръжени до зъби.

Адам, разбира се, е психар. В клиничния смисъл на думата. Всички признаци бяха налице. Антисоциален, склонен към агресивни постъпки, роден водач. Душевният му свят бе задръстен от посредствени идеологически възгледи и натрапчиви фантазии, всички съсредоточени върху Куин или върху това, което Куин би могъл да стане. Никога не бе имал нормални взаимоотношения с роднини и приятели. По всичко изглеждаше, че е напълно лишен от съвест.

Когато изпадаше в мрачни настроения, Ашли нерядко се самообвиняваше за това, в което се бе превърнал Адам, но синът й бе продукт на собствените си илюзии, а не жертва на средата. Генетичен анализ и кръвни проби вероятно щяха да потвърдят, че проблемите му са започнали от най-ранно детство. Навярно е можело да бъде излекуван, до известна степен и при подходящи условия. Но Ашли никога не бе разполагала с необходимите средства за адекватно лечение.

Не мога да си представя — а и не искам — какво е преживяла Ашли в онези няколко часа с Адам. В края на злощастната им среща тя бе разкрила мястото на появата в Уайоминг и факта, че аз ще бъда там, заедно с Хич Палей и Сю Чопра, както и ключовия детайл, че възнамеряваме да унищожим хронолит.

Никой не може да я вини за това.

Резултатът бе, че Адам разполагаше с достоверна информация за поредния куинистки монолит и за нашите опити да го разрушим четирийсет и осем часа преди новината да стигне до медиите.

Адам незабавно потеглил на запад, но оставил двама приятели при Ашли, за да й попречат да се обади за помощ. Би могъл да я убие, но предпочел да я запази, вероятно като заложник, в случай че нещата се объркат.

Колкото и да изглеждаше зле, най-лошото тепърва предстоеше.

Най-лошото бе, че малко след потеглянето на Адам в апартамента дошла Катлин, която все още не знаела за случката с Джанис и очаквала да прекара един ленив следобед с Ашли, а може би дори да идат на кино вечерта.

След Ерусалим и Портильо статистическите измервания за остатъчна радиация бяха претърпели значителни подобрения. Хората на Сю бяха в състояние да изчислят с далеч по-голяма точност момента на пристигане на хронолита. Но не ни беше нужно отброяването на минутите, защото можехме да го подушим във въздуха.

От известно време стрелбата се бе усилила и зачестила. Досега военните и щатската полиция съумяваха да удържат куинистите, а и антикуинистките настроения в Уайоминг бяха доста засилени след щурма на резиденцията на губернатора, и то не само сред служителите и полицаите. Един от войниците бе ранен от куинист, опитал се да преодолее оградата с колата си, и четирима въоръжени куинисти от неизвестна фракция бяха застреляни при опит да атакуват северния контролен пост рано следобед. След тези два инцидента нещата се уталожиха до размяна на ругатни и заплахи, но тълпата постоянно нарастваше.

Сю бе разрешила на част от журналистите да разположат апаратурата зад бункера и от мястото, където се намирах, виждах фургоните им и монтираните на триножници камери. Имаше десетина представители на медиите, повечето от Шайен, от всички големи новинарски агенции и независими служби. Изглеждаха само шепа хора сред безбрежната пустош наоколо. Втора група журналисти си бяха устроили лагер на хълма, малко по-близо до Сю, отколкото й се искаше, но нашият представител за връзки с медиите ги определи като „настойчиви и твърдо решени“, което означаваше упорити и глупави. Виждах и техните камери, щръкнали между скалите.

Повечето от нашите работници вече бяха евакуирани, остана само групата от инженери и специалисти в бункера.

Тау-ядрото бе увиснало над стоманеното скеле като огромно черно яйце. Облак прах малко по-нататък вдигаше самият Хич Палей, който преместваше последния пикап от нашия конвой от паркинга до пътя при защитеното място зад бункера. Всички машини бяха специално подготвени да издържат на изключително ниските температури на термичния импулс.

Температурата вече бе спаднала драстично, не само на въздуха, но и на почвата под краката и на телата ни. Сигурно бяхме изгубили по няколко градуса. Усещах, че космите ми са настръхнали.

Извадих телефона и направих поредния опит да се свържа с Ашли. Нямаше сигнал, както при всички останали опити през цялата седмица. Понякога се появяваше официално съобщение за повреда на системата, друг път, както сега, екранът оставаше черен и се чуваше пукане. Прибрах обратно телефона.

Останах изненадан, когато металната врата на бункера се отмести и Сю Чопра застана до мен. Имаше изморен вид и цялата трепереше. Тя засенчи очите си срещу слънцето.

— Не трябваше ли да си долу? — попитах.

— Всичко е настроено. Няма нужда от мен.

Тя се спъна в един корен и аз я улових за ръката. Пръстите й бяха леденостудени.

— Скоти — възкликна, сякаш едва сега ме позна.

— Поеми дълбоко въздух — посъветвах я. — Какво ти е?

— Просто съм уморена. И не съм хапвала нищичко. — Тя разтърси леко глава. — Все се питам… дали нещо друго ме доведе тук? Или сама дойдох? Това й е странното на тау-турбуленцията. Внушава ти, че нещата са предначертани. Не от всевишна сила, разбира се. Предначертани, без някой да дърпа конците.

— Освен, ако не е Куин.

Тя се намръщи.

— О, не, Скоти. Не го казвай.

— Скоро ще разберем. Каква е обстановката долу?

— Нали ти казах. Като настроен апарат. Числа и нищо повече. Прав си, трябва да се връщам. Ще слезеш ли с мен?

— Защо?

— Защото отвън нивото на йонизиращото лъчение вече е доста високо. На всеки двайсет минути получаваш облъчване като за рентгенова снимка. — Тя се засмя. — Всъщност не, просто близостта ти ми действа успокоително.

Чудесна причина и сигурно щях да сляза с нея, но в този миг дочухме тътена на далечна експлозия. Отново отекнаха изстрели, по-близо, отколкото трябваше да бъдат.

Сю инстинктивно приклекна. Аз стърчах като някакъв идиот. В началото имаше само отделни изстрели, после цели откоси. Оградата (и входният портал) бяха само на метри зад нас. Погледнах нататък и видях залегнали войници, но не виждах откъде се стреля. Сю бе извърнала очи към хълма. Проследих погледа й. От нашия наблюдателен пост там се издигаше дим.

— Журналистите… — прошепна тя.

Но, разбира се, не бяха журналистите. Бяха куинисти — въоръжена група, отвлякла фургон на телевизионна компания в покрайнините на Модести Крийк и представила се за новинарски екип на контролния пункт. (Петимата репортери бяха открити по-късно, пребити и удушени в канавката край пътя на двайсетина мили оттук.) Още дузина куинисти бяха успели да се промъкнат, представяйки се за помощен персонал и скрили умело оръжията си сред камерите, блоковете на ретранслаторите и останалите принадлежности.