Хронолитите

Изслушах я търпеливо, оставих я да се наприказва. Сънят не беше особено труден за тълкуване. Накрая попитах:

— Някакви новини от Дейвид?

— Обади ми се, докато чакал автобуса в Литъл Рок. Нищо оттогава. Но предполагам, че в лагера е доста зает.

Бях на същото мнение. Попитах я как се справят с това майка й и Уит.

— Мама ми е страхотна подкрепа. Колкото до Уит… — тя махна с ръка. — Знаеш що за стока е. Не одобрява войната и понякога се държи така, сякаш Дейвид е лично отговорен за нея — като че ли е имал избор и е можел да откаже призовката. За Уит въпросът винаги опира до големите неща в живота, хората са само пионки, пречки или ненужни затруднения.

— Кати, аз също не мисля, че има някаква полза от тази война. Ако Дейвид бе поискал да отърве казармата, лично щях да му помогна.

Тя се усмихна тъжно.

— Зная. Дейвид също го знае. Странното е, че Уит не искаше и да чуе за подобно нещо. Не одобрява войната, но не одобрява и нарушаването на закона, особено когато това би изложило семейството му на опасност от съдебно преследване и прочее. По-неприятното е, че Дейвид се опасяваше да не би Уит да го накисне, ако опита да се освободи от казармата.

— Мислиш ли, че би го сторил?

Тя се поколеба.

— Не че мразя Уит…

— Разбрах.

— Но да, той е способен на подобно нещо.

Беше дори по-изненадващо, отколкото да сподели с мен кошмарите си.

— Джанис сигурно си стои повече у дома, откакто закриха работното й място — рекох, за да сменя темата.

— Така е и аз поне съм доволна. Зная, че тя също тъгува по Дейвид. Но избягва да говори за войната, за Куин или за мнението на Уит. Това са строго забранени теми.

Лоялността на Джанис към втория й съпруг беше забележителна и вероятно достойна за възхищение, макар че лично аз не можех да я възприема по този начин. Кога лоялността се превръща в саможертва и колко опасен бе всъщност Уитман Делахънт? Но не можех да задам на Кати тези въпроси.

Всъщност и тя знаеше отговорите им точно толкова, колкото аз.

Когато се прибрах у дома, Ашли вече си бе легнала. Сю и Рей бяха будни и разговаряха тихо в кухнята, надвесени над карта на Западните щати. Рей ми махна да се присъединя към тях, но аз отказах любезно — за негово облекчение — и вместо това си легнах до Ашли.

Трябваше ли да изпитвам чувство за вина, задето в края на краищата нито бях търсил, нито постигнал лична саможертва — подобно на Джанис, обвързана с Уит заради брачния си дълг, като Дейвид, насочен към Китай досущ изстрелян от цевта куршум, или като баща ми, който смяташе, че е превърнал живота си в пожертвование? („Аз бях до нея, Скоти.“)

Докато се въртях в леглото, Ашли се размърда, промърмори нещо насън и се притисна в мен, топла в студената нощ.

Опитах се да си представя саможертвата, но движеща се в обратна посока, подобно на повреден часовник. Колко сладко е да се откажеш от божественото, да слезеш от кръста, да преминеш от Преображението към обикновената житейска мъдрост и накрая да достигнеш състоянието на детска невинност.

20.

Хич пристигна в града без два пръста на лявата ръка и накуцвайки. Имах усещането, че усмивката му не е така безгрижна, както преди, макар че се усмихна на Сю и ме потупа приятелски по рамото. Във всеки случай не можа да накара Ашли да се засмее.

Ашли работеше в пречиствателната станция на града, където пишеше всекидневни доклади, изисквани от щатските и федералните служби. Както обикновено, тя се прибра доста уморена вкъщи и едва не припадна при вида на Хич, въпреки че той бе облечен в порядъчен костюм и дори си бе сложил вратовръзка. Хич оставаше лош спомен за Ашли — бе с нея, когато тя изгуби Адам.

Ашли, разбира се, не познаваше Морис Торанс, който бе дори по-оплешивял от Рей Мозли и също бе пристигнал с големия пикап, паркиран отпред. Опитах се да го представя, но Ашли ме прекъсна с равнодушен тон:

— Не можем да настаним всички тези хора, Скот. Дори и за една нощ.

Долових в гласа й страх и донякъде обида.

— Няма и да се наложи — побърза да вметне Хич. — Току-що наех няколко стаи в „Мариот“. Радвам се да те видя, Ашли.

Тя само поклати глава.

— И междувременно, благодаря ти, че ни подслони — рече Сю Чопра. — Зная, че ви създаваме неудобства.

Ашли кимна, умилостивена от това, че Сю си събира багажа.

— В „Мариот“ значи? — попита тя.

— Какво пък, изглежда ни провървя в живота — засмя се Сю.

Слязох до пикапа с Хич, докато Сю и Рей приключваха с приготовленията. Хич напъха чантата на Сю отзад. След това положи ръка на рамото ми.

— Скоти, ще ми е нужна помощта ти, ако си склонен да ми отделиш малко време.

— Помощ за какво?

— Да прахосам пари за тежка машинария. Дизелови генератори и други такива.

— Не разбирам почти нищо от машини, Хич.

— Нужен си ми по-скоро за компания.

— Утре е работен ден.

— Още ли държиш маса на битака? Вземи си почивен ден.

— Не мога да си го позволя.

— Ами, можеш. Ние ще те финансираме.

Той назова сума, която изкарвах за повече от седмица. Много пари за удоволствието да се мотая с него, още повече че приятелите му ме бяха молили да преспят на канапето само преди няколко дни. Хич очевидно бе пристигнал в града със солидна пачка и предложението му бе изкусително. Но аз го приех с неохота.

— Ето какво — рече той. — Разполагаме с известна сметка, открита от Министерството на отбраната. Парите са за разни неща, тъй че не виждам защо част от тях да не се прелеят и в твоя джоб. Пък и наистина трябва да обсъдим някои неща.

— Хич…

— Хайде бе, няма да боли.

— Усещам, че зад всичко това се крие повече, отколкото виждам на повърхността.

— Има нещо такова. Ще поговорим по въпроса утре. Ще ти се обадя от хотела, за да подготвим плановете.

— Защо точно аз?

— Защото стрелката сочи към теб, приятелю. — Той се намести на седалката на шофьора и направи болезнена физиономия, докато повдигаше ранения си крак. — Поне така смята Сю.

Ето как в едно слънчево утро аз седях в пикапа до Хич Палей, докато наближавахме занемарения индустриален парк на западния бряг на реката. Климатичната инсталация на пикапа не работеше. (Нищо чудно, след като резервните части бяха дефицитни навсякъде из страната, всичко полезно се пренасочваше към армията.) Въздухът отвън бе сух и горещ като във фурна. Хич бе вдигнал прозорците и бе пуснал вентилацията на максимум. Докато стигнем мястото, накъдето се бяхме отправили, в купето миришеше на нагорещена тапицерия, моторно масло и пот.

Хич си бе уговорил среща с управителя на отдела за продажби в компания на име „Тайсън Брадърс“. Спряхме пред главната офис сграда и влязохме в кабинет, украсен с фикус и стенен тапет. Хич веднага премина към преговори за закупуването на два малки булдозера и достатъчно портативни генератори, за да захранят малко градче, плюс необходимите резервни части. Управителят проявяваше нарастващо любопитство — на два пъти попита дали сме независими предприемачи и изглеждаше раздразнен, когато Хич подмина пренебрежително въпросите. Но затова пък остана доволен, когато Хич поиска да направи поръчка. Нищо чудно тъкмо Хич Палей да спасяваше компанията му от надвисналия фалит.

Във всеки случай само за няколко часа Хич похарчи повече пари, отколкото бях изкарал през цялата минала година. Остави на управителя телефон за връзка, каза, че има човек, който да уговори доставката, и после двамата излязохме в нетърпимата жега отвън. В пикапа го попитах:

— Какво си намислил да правиш — да изкопаеш тунел и да го електрифицираш?

— Имаме малко по-амбициозни планове, Скоти. Смятаме да свалим един от паметниците на Куин.

— С помощта на два булдозера?

— Те са добавка към основната сила. На наше разположение е цял батальон от инженерните войски, готов да действа при първа заповед на Сю.