Хронолитите

— Искам цигара — отвърна тя с изопнато лице. — И си искам сина.

Кати остана в болницата още една седмица, но постепенно възстановяваше сили и скоро й направиха нови изследвания. Посещавах я всеки ден, но се стараех да не се задържам — струваше ми се, че тя предпочита така.

При последното ми посещение, преди да бъде изписана, Катлин и нейният лекуващ лекар споделиха някои лоши новини с мен.

Не исках да безпокоя Ашли с това — поне засега. Когато се прибрах в стаята, заварих я в доста добро настроение. Изведох я на вечеря, макар и не далече — в ресторанта на мотела. Поръчах мексиканска храна и кафе. Рисунките на индианци от племето навахо и биволските черепи допринасяха за успокояващото въздействие на иначе безвкусната украса.

Ашли започна да ми разказва (изведнъж бе изпаднала в настроение да говори) за детството си, за времето, преди да се омъжи за Такър Келог, но спомените й изглеждаха безпорядъчни и фрагментарни като разбъркани снимки. Сух, ветровит ден в Сан Диего, двете с майка й на пазар за пердета. Училищна екскурзия до зоопарка. Първата й година в Минеаполис, колко била стресната от зимните бури, задръстените от снегове пътища и преспите. Стари предавания, които обичала да гледа — „Някой ден“, „Синият хоризонт“, „Семейството на следващата седмица“.

По време на десерта тя ми каза:

— Разговарях с Червения кръст. Все още имат пункт в Портильо — правят списъци и преброяват мъртвите. Ако Адам е жив, не се е регистрирал в нито една от агенциите. От друга страна, ако е мъртъв… — тя замълча и преглътна, опитвайки се да изглежда спокойна. — Ако е така, поне все още не са идентифицирали тялото му, а те са доста добри в това. Позволих им да използват записа на неговия геном от медицинския картон. Досега няма съвпадение. Така че не знам дали е жив, или е мъртъв. Но осъзнах нещо друго.

Очите й блеснаха. Побързах да я прекъсна:

— Не е необходимо да говорим за това.

— Не, Скоти, всичко е наред. Това, което разбрах, е, че жив или мъртъв, за мен е изгубен. Може би ще го видя отново, може би не, но това зависи от него — ако е жив, имам предвид. Точно това се опитваше да ми каже в Портильо. Не смятам, че ме мрази. Но вече не е мой син, поне той не се чувства такъв. Вече принадлежи изцяло на себе си. — Тя помълча малко, допи кафето и отказа на сервитьорката, когато й предложи още. — Той ми даде нещо.

— Адам ли?

— Да. В Портильо. Каза, че ми го оставя за спомен. Ето, виж.

Тя извади носна кърпичка от чантата и я разгъна. Вътре имаше огърлица, евтина изработка, с медальон. Медальонът приличаше на буца от разтопена и смачкана пластмаса, с дупка, през която да преминава веригата. Беше доста грозна.

— Каза, че я купил от уличен търговец в Портильо. Била нещо като светиня. Камъкът не е камък, а…

— Реликва от поява.

— Точно така го нарече Адам.

Появата на всеки хронолит създава странни отломки. Резките промени в температурата и налягането близо до района на контакт водят до замръзване, напукване, смачкване и изкривяване на материалите. Търсачите на сувенири продават подобни предмети на лековерните поклонници, въпреки че повечето от тях са фалшификати.

— Това е от Ерусалим — добави Ашли. — Поне така твърдят.

Ако е истина, безформената буца можеше някога да е била полезен предмет — дръжка на врата, преспапие, химикалка или гребен.

— Дано не е — рекох.

Ашли посърна.

— Мислех, че ще се заинтересуваш. Ти си бил там, в Ерусалим, когато това се е случило. Не е ли съвпадение?

— Не обичам подобен род съвпадения.

Обясних й накратко теорията на Сю за тау-турбуленцията. Допълних, че ми се е случвало да попадам доста често в турбуленции и че те са променили живота ми по начин, който не ми харесва.

Ашли беше смаяна. Тя повтори бавно израза „тау-турбуленция“ сякаш го опитваше на вкус.

— Възможно ли е да я прихванеш от нещо подобно? — попита накрая.

— Съмнявам се, Ашли. Това не е болест. Във всеки случай едва ли е заразно. Просто не обичам да говоря за това.

Тя прибра огърлицата в кърпата и я пъхна обратно в чантата.

Върнахме се в стаята на мотела. Ашли включи видеопанела, но не прояви интерес към предаванията. Аз зачетох книга. След известно време тя дойде в леглото и ме целуна — не за първи път, но по-страстно, отколкото досега.

Беше толкова хубаво да я държа в обятията си, да се притискам към дребното й гъвкаво тяло.

По-късно вдигнах завесите и двамата останахме да лежим, загледани в светлините на нощния трафик, които бяха като парадно шествие с факли. Ашли ме попита как е минало посещението при Кати.

— Тя е по-добре — отвърнах. — Джанис ще лети утре насам, за да я прибере у дома.

— Говори ли с теб за поклонението?

— Много малко.

— Сигурно е преживяла ужасни неща.

— Ще има и последствия — рекох.

— Не се учудвам.

— Не. Друго имам предвид. Говорих с лекуващия й лекар. Прекарала е вторична инфекция на пикочните пътища. Нещо, с което се е заразила в Портильо. Излекувано е, но не без усложнения. Кати няма да може да има деца, във всеки случай не по естествен път. Има стерилитет.

Ашли се отдръпна към другия край на леглото и посегна за цигарите на масичката.

— Съжалявам — чух я да казва. Гласът й беше странно променен.

— Жива е и това е най-важното.

(Всъщност Кати мълча през цялото време, докато докторът ми обясняваше. Гледаше ме с немигащи очи от леглото и без съмнение търсеше някаква реакция върху лицето ми, може би се страхуваше, че ще се ядосам или ще я изоставя.)

— Зная как се чувства — прошепна Ашли.

— Ти трепериш…

— Скот, зная как се чувства, защото ми казаха същото, след като родих Адам. Прекарала съм усложнения. Повече не мога да имам деца.

Отвън светлините по магистралата продължаваха да се сменят, озарявайки стените на стаята. Седяхме в тъмнината, загледани един в друг като изгубени деца, и после тя отново се сгуши в мен.

На сутринта си събрахме багажа за обратния път до Минеаполис. Ашли излезе от стаята, докато се бръснех.

Мислеше, че не съм я видял, когато се измъкваше в коридора.

Гледах от прозореца как прекосява паркинга, спира в самия край, вади от чантата си кърпата с огърлицата, целува я и после я хвърля в кофата за боклук.

Върнах жеста още същия ден: обадих се на Сю Чопра, за да й съобщя, че вече не работя за нея.

Трета част

Турбуленция

18.

Времето има само една стрелка, веднъж ми бе обяснила Сю Чопра. И тя се върти в една и съща посока. Събери огън и дърво и ще получиш пепел. Събери огън и пепел и няма да получиш дърво.

Моралът също има една стрелка и една посока. Например: ако пуснеш в обратна посока филм за Втората световна война, ще обърнеш наопаки моралното му значение. Съюзниците подписват мирен договор с Япония и веднага след това бомбардират Хирошима и Нагасаки. Нацистите вадят куршуми от главите на измършавели евреи и ги отглеждат, докато се възстановят.

Проблемът с тау-турбуленцията, обясни Сю, е, че тя смесва тези парадокси във всекидневието.

В околностите на хронолита светецът може да се окаже много опасен човек. Грешникът вероятно ще е далеч по-полезен.

Седем години след Портильо, във времена, когато военните бяха монополизирали компютърните комуникации и компютърната индустрия, процесорен субстрат втора ръка със средно качество щеше да се продаде за двеста долара на пазара. Слоеста платка „Маркиз инструмънтс“, модел 2025 г., притежаваше стократно по-добри показатели по отношение на бързина и надеждност и струваше повече от цената на злато със същото тегло. Имах пет такива в багажника на колата си.

Освен платките там държах цяла колекция от кабели, екрани, сателитни чинии, модеми и всякакви други приставки, предназначени за открития пазар до универсален магазин „Николет“. Беше слънчева и топла лятна утрин, когато пристигнах на пазара, и дори разбитите прозорци на недостроената и изоставена кула „Халприн“ — зарязана при последния срив на финансовите пазари през януари — ми изглеждаха някак весели и усмихнати в относително чистия въздух.