Хронолитите

— Само това ми трябваше сега.

— Можеш да се поучиш от техния опит.

Съмнявах се. Но тя ми прехвърли адреса в мобилния телефон.

— Междувременно — рече, — ще се извиня на Уит от твое име.

— Той извини ли се, задето е забъркал Кати в тази история?

— Не е твоя работа, Скот.

12.

Около месец след инцидента в Ерусалим отидох на лекар, с когото проведох дълга беседа за наследствеността и лудостта.

Бях вманиачен от идеята, че логиката на Сю за взаимовръзката може да има и лична страна. Мислех си дали не иска да каже, че нашите собствени очаквания променят бъдещето и че тези от нас, които са изложени на екстремни тау-турбуленции, могат да го променят повече от други.

И ако светът бе завладян от надигаща се лудост, дали и аз не допринасях за това с наследственото си предразположение към душевни заболявания? Ако беше така, възможно ли бе латентната ми лудост да е изпълнила хотелската стая в Ерусалим с куршуми и натрошено стъкло?

Специалистът, с когото разговарях, ми взе кръвна проба и се съгласи да ми направят генетичен анализ за предразположение към шизофрения. Не се оказа толкова просто. Шизофренията, обясни ми докторът, не е чисто наследствено заболяване, макар да има известен генетичен аспект. Тъкмо по тази причина не провеждат ДНК лечение. Предполага се, че причината за възникването на болестта е комплексна и зависи от обкръжаващата среда. В най-добрия случай ще потвърдят, че съм наследствено предразположен към шизофрения, което не значи почти нищо.

Спомних си за този разговор, когато се върнах в мотела и извиках на терминала в стаята карта, на която бяха отбелязани всички хронолити. Ако това бе лудост, ето един реален симптом. Азия беше червена зона, потънала в неовладяема анархия, въпреки че в Япония все още имаше правителство, то обаче губеше почва под краката си с всеки изминал ден. В Пекин също постоянно заседаваше кабинетът, но властта му едва ли се простираше на повече от стотина километра навътре в страната. Индийският полуостров бе нашарен от паметници, също както и Близкият изток, не само Ерусалим и Дамаск, но и Багдад, Техеран и Истанбул. Европа бе свободна от куинистки прояви, засега спрели до Босфора, но напоследък по улиците на Париж и Брюксел бяха преминавали бурни манифестации на съперничещи си куинистки фракции. Северна Африка бе претърпяла пет свързани с бедствия появи. Малък хронолит бе пронизал сърцето на Киншаса миналия месец. Планетата беше болна от неизличима болест.

Затворих прозореца с картата и набрах номера, който ми бе дала Джанис — на полицейски лейтенант на име Рамон Дъдли. Получих съобщение, че в момента не може да отговори, но ще ме потърси по-късно.

Докато чаках, набрах втория номер — на групата „родители на поклонници“, и от домашен терминал ми отговори жена на средна възраст на име Реджина Лий Садлър. Беше по халат и косата й бе мокра. Извиних се, че я безпокоя.

— Няма значение — отвърна тя с южняшки акцент, тъмен като кожата на лицето й. — Освен ако не се обаждате от данъчната агенция.

Обясних за Катлин.

— Да — рече тя. — Всъщност, зная за това. Някои родители на деца от тази група съвсем скоро се присъединиха към нас. Повечето са майки, разбира се. Бащите по правило се противопоставят на помощта, която предлагаме, Бог знае защо. Вие обаче явно не сте член на този клан от твърдоглавци.

— Не бях тук, когато Кати е изчезнала — разказах й за Джанис и Уит.

— А, разведени сте значи.

— Такъв е животът. Госпожо Садлър, мога ли да разчитам на честен отговор?

— Други не давам. А и хората ме наричат Реджина Лий.

— Ще спечеля ли нещо, ако се срещна с тези хора? Това ще помогне ли да върна дъщеря си у дома?

— Не. Не мога да ви обещая подобно нещо. Групата ни съществува по други причини. Ние спасяваме себе си. Много родители в подобно положение лесно изпадат в отчаяние. Като споделят чувствата си с други, те преодоляват по-лесно кризата. Бас държа, че в момента си мислите: „Не давам пукнат грош за проклетото им съчувствие.“ Но някои от нас не се срамуват да признаят, че се нуждаят от него.

— Разбрах ви.

— Това не значи, че сме се предали. Сред нас има хора, които наемат частни детективи, издирвачи на свободна практика и така нататък, и те споделят помежду си информация и опит, но ще ви призная, че не вярвам от това да излезе нещо.

Казах й, че тъкмо с тези бих искал да разговарям въпреки скептичното й отношение.

— В такъв случай заповядайте още тази вечер. — Тя ми даде адреса на една църква. — Ако дойдете, със сигурност ще чуете полезни неща. Но мога ли да ви помоля за нещо в замяна? Не идвайте като скептик. Елате с открит ум. За себе си, имам предвид. Изглеждате ми спокоен и уравновесен човек, но от личен опит зная какво преживявате в момента и колко лесно е да се уловите и за сламка, когато любимото ви същество е в опасност. А не се съмнявайте — вашата Катлин наистина е в опасност.

— Зная го добре, госпожо Садлър.

— Има различни нива на знание. — Тя погледна през рамо към часовника. — Време е да се приготвям. Да разчитам ли, че ще ви видя тази вечер?

— Разбира се.

— Моля се проблемът ви да се разреши успешно, господин Уордън, каквото и да направите.

Благодарих й отново.

Срещата се състоя в презвитерианската църква в квартал, населен с хора от работническата класа в годините, преди да дойде бедността. Реджина Лий Садлър се изправи на сцената в пъстра рокля и със старомоден микрофон в ръка. Изглеждаше дваж по-червендалеста и с десетина килограма по-пълна, отколкото на екрана. Зачудих се дали не е толкова суетна, че да инсталира видеокоригираща програма в панела си.

Не се представих, просто се настаних на един от последните редове. Не беше като събрание на анонимни алкохолици, макар че доста приличаше на него. Петима нови членове се представиха и изляха мъката си пред останалите. Четирима от тях бяха изгубили децата си заради куинистките групи само през последния месец. Една от жените каза, че дъщеря й е изчезнала преди повече от година… не че е изгубила надежда, но просто е много, много уморена и се надява, че най-сетне ще може да поспи, след като поговори с други като нея.

Думите й предизвикаха сподавени съчувствени ръкопляскания.

После Реджина Лий се изправи отново и прочете от разпечатан лист новини и съобщения — открити деца, слухове за нови куинистки движения в Запада и Юга, камион с невръстни поклонници, спрян на мексиканската граница. Аз си водех бележки.

След това срещата придоби по-личен характер и присъстващите се разделиха на групи от „съмишленици“, за да обсъдят стратегии на действие. Използвах суматохата да се измъкна незабелязано през вратата.

Щях да се върна право в мотела, ако не беше жената, която пушеше цигара на стъпалата пред църквата.

Беше моя възраст, с угрижено, но същевременно замислено и съсредоточено лице. Имаше къса лъскава коса. Очите й бяха скрити в сянката, когато погледна към мен.

— Прощавайте — рече механично и изгаси цигарата.

Казах й, че нямам нищо против. Тютюнопушенето и приготвянето на цигари беше незаконно от доста време насам, но аз лично не възразявах — бях израснал във време, когато цигарите все още бяха разрешени.

— Омръзна ли ви? — попита тя и махна с ръка към вратата на църквата.

— Засега.

Тя кимна.

— Реджина Лий е доста активна и знае какво прави. Но Господ ми е свидетел, че не ми трябва стоката, която предлага. Не, благодаря.

Представих се, тя също. Казваше се Ашли Милс, а синът й — Адам. Адам бе на осемнайсет, дълбоко въвлечен в местната куинистка мрежа и бе изчезнал преди шест дни. Също като Катлин. Сравнихме информацията. Оказа се, че Адам също членувал в младежката организация на Уит Делахънт, както и в още няколко радикални групички. Най-вероятно двамата с Кати се познаваха.

— Какво съвпадение, а? — подметна Ашли.