Хронолитите

Най-трудно се оказа преминаването през първия контролен пункт на шосето от летището. Тук военните връщаха всякакви поклонници и фанатици, привлечени от необичайната суматоха.

„Ерусалимски синдром“ — така го бяха кръстили психиатрите преди десетилетия. Посетителите обикновено оставаха смаяни и зашеметени от културното и митологичното значение на града. Понякога се отъждествяваха с него до такава степен, че се увиваха в бели платна и нахлузваха сандали, участваха в религиозни церемонии или се опитваха да правят животински жертвоприношения на Храмовия хълм. Феномен, който подхранваше непрестанно с пациенти психиатричната болница „Кфар Шаул“.

Вълната на глобалната несигурност, създадена от хронолитите, вече бе предизвикала нов приток на поклонници, а евакуацията бе довела този процес до трескаво състояние. Ерусалим се евакуираше заради безопасността на обитателите му, но какво значение можеше да има това за един фанатик? Проправяхме си път през колони от автомобили, някои изоставени преди контролния пункт, след като шофьорите им бяха отказали да обърнат назад. Имаше и постоянен поток от полицейски коли, линейки и военни камиони.

Преодоляхме тази пречка по здрач и пристигнахме в хотела тъкмо когато последните лъчи на слънцето се изгубиха зад хоризонта.

Навсякъде из града бяха оборудвани наблюдателни постове: не само наши, но и на военните, на ООН, на представители на различни израелски университети, както и на журналисти от целия свят. Хотелът ни бе на билото на хълма Скоп (Хар хатсофим на иврит, което случайно означаваше „оглеждам“) и мястото се оказа отлично подбрано. Тук са били разположени римляните през 70-а година сл.Хр., малко преди да смажат еврейския бунт. Кръстоносците също са отсядали по тези места, по известни причини. Гледката към Стария град бе поразителна и всяваща смут. Евакуацията, особено на палестинските квартали, не бе протекла гладко. На места все още горяха пожари.

Последвах Сю през пустото фоайе на хотела към апартамент от няколко стаи на последния етаж. Това бе сърцето на операцията. Пердетата бяха смъкнати и екип от техници бе монтирал фотокамери и монитори, както и няколко доста мощни печки. Макар повечето от присъстващите да бяха членове на екипа на Сю, малцина я бяха срещали лично. Някои от тях дойдоха да се здрависат с нея. Тя размени по няколко думи с всеки, макар очевидно да беше изморена.

Морис ни показа стаите, после предложи да се срещнем в ресторанта, след като се изкъпем и освежим.

Сю попита дали ресторантът ще работи, след като всичко останало в града ще бъде затворено за периода на евакуация.

— Хотелът е вън от предполагаемата зона на поражение — обясни Морис. — Освен нас, има малка група обслужващ персонал, всичките доброволци, които са си устроили затоплено скривалище в задната част на кухнята.

Бях отделил няколко минути да се полюбувам на разстлания като на длан град от прозореца на моята стая. Близките улици бяха пусти, ако се изключеха патрулните коли и редките линейки, които идваха или се отдалечаваха с вой към Синай. Увисналите над улиците светофари се поклащаха от поривите на вятъра.

Спомних си думите на човека от израелската армия, изречени веднага след като преминахме контролния пункт. Някога, обясняваше той, фанатиците, които идвали в Ерусалим, се мислели за Исус Христос, за Йоан Кръстител или за първия истински Месия.

В наши дни те твърдят, че са Куин.

На града, станал свидетел на толкова много исторически събития, му предстоеше да бъде сцена на нови.

Сю, Морис и Рей ме чакаха в просторното хотелско фоайе. Морис махна с ръка към висящите от далечния покрив растения.

— Погледни, Скоти, Градината на Вавилон.

— Предполага се, че Вавилон се намира източно от тук — поправи го Сю. — Но какво пък.

Настанихме се на една маса в ресторанта, в другия край на залата имаше компания от израелски военни, които бяха заели облицовано с червен плюш сепаре. Нашата сервитьорка (всъщност тя беше единствената) бе възрастна жена с американски акцент. Каза, че евакуацията не я притеснявала, макар че заради това трябвало да остане да спи в хотела.

— И без това не ми е приятно да карам по опразнените улици, ако и преди все да се оплаквах от трафика. — Добави, че тази вечер имало пиле с бадеми. — И нищо друго, освен ако не сте алергични, в такъв случай ще помоля готвача да внесе известни корекции.

Докато чакахме пилешкото, поръчахме бутилка бяло вино.

Попитах каква е програмата за утре. Морис ни информира:

— Освен научната работа, следобед ще имаме посещение на израелския министър на отбраната. Плюс фотографи и снимачни екипи. За журналистите това е златно време. Рей и Сю ще трябва да обяснят на прост език какво всъщност се случва.

— Да му говорим ли за леда на Минковски, или само за теорията за обратната връзка? — попита Рей.

Двамата с Морис го погледнахме объркано.

— Рей, не дръж хората в неведение. Това е невъзпитано. Морис, Скоти, бихте могли да се запознаете с този въпрос от сводките, които изготвяме за Конгреса.

— Не си падам по четенето — оправда се Морис.

— Изгубихме доста време да преведем нещата на разбираем английски — кимнах аз.

— Аха, в лов на метафори — засмя се Рей.

— Все пак е важно хората да разберат за какво става въпрос. Поне дотолкова, доколкото разбираме ние. Което всъщност не е много.

— Ледът на Минковски — попита отново Рей — или обратната връзка?

— Обратната, мисля.

— Все още не разбирам нищо — оплака се Морис.

Сю сбърчи вежди, в опит да си събере мислите.

— Поне версията за обратната връзка позната ли ви е и на двамата? — попита тя.

Ние поклатихме глави.

— Добре, знаете ли какво е микрофония?

— Говориш за това, което се случва, когато се изправиш пред аудитория с микрофон в ръка и колоните започнат да квичат като прасе в кланица.

Тя се засмя.

— Чудесен пример. Опиши процеса, Скоти.

— Между микрофона и колоните има усилвател. В най-лошия вариант те говорят помежду си. Звуците, уловени от микрофона, излизат усилени през говорителите. Наличието и на най-малък шум в системата създава затворена верига.

— Точно така. Най-малкият шум, уловен от микрофона, се проиграва усилено от говорителя. Микрофонът го приема, звукът отново се усилва и така нататък, докато системата започне да кънти като камбана… или да квичи като прасе.

— И каква връзка има това с хронолитите? — попита Морис.

— Защото времето е в известен смисъл усилвател. Нали сте чували старата поговорка за това как една пърхаща в Китай пеперуда може да породи буря над Охайо? Това е феномен, който се нарича „всеобща зависимост“. Голямото събитие обикновено е малко, усилено във времето.

— Като онези филми, в които героят пътува назад във времето и накрая променя собственото си настояще?

— Донякъде — кимна Сю. — Това също е пример за усилване. Но когато Куин ни праща своя паметник, ознаменуващ победа след двайсет години към днешна дата, това е като да насочиш микрофона към говорителите, сиреч създаване на затворена верига, при това преднамерено. Сигналът усилва сам себе си. Според нас тъкмо по тази причина хронолитите разширяват с такава скорост територията си. Като бележи своите победи, Куин създава очакване за собствената си несъкрушимост. Което прави победата по-вероятна, дори неизбежна. И така нататък.

Това беше съвсем нова територия за мен. В изказванията си досега Сю само бе загатнала за подобна възможност.

— Имам няколко въпроса.

— Слушам те.

— Първият е как изглежда всичко това от гледна точка на Куин? Какво се е получило първия път, когато ни е пратил Чъмфонския обелиск? Няма ли да промени собственото си минало? Сега двама Куиновци ли има, или какво?

— Ами тук и аз съм в неведение. Питаш ме дали имаме поне теоретично обяснение по въпроса. Да и не. Стараем се да избягваме модела с множеството светове…