Хронолитите

— Това звучи доста обещаващо — рекох. — Ако знаеш къде да търсиш.

— Така е — призна Сю. — В което е и проблемът. Но на доста места съществува постоянна апаратура за проследяване на фонова радиация. Вашингтон уговори с повечето приятелски държави да бъдат монтирани такива устройства около всички големи градове. Ако не друго, поне ще евакуираме хората от района на бедствие.

— Докато ние — добави Рей — ще бързаме тъкмо нататък.

Сю го погледна строго, сякаш си бе позволил да навлезе в нейната област.

— Няма ли да е опасно за нас? — попитах.

— Така е, но помисли за другите възможности — директен запис от мястото на събитието, измерване на множество показатели… подобна информация ще е безценна.

— От безопасно разстояние… надявам се — вметна Морис Торанс.

— Бихме могли да сведем до минимум заплахата.

— Май говорим за нещо, което ще се случи скоро? — попитах.

— След броени дни, Скоти — погледна ме Сю. — Дори може би по-скоро. Зная, че съобщението ти идва в последния момент. Вече сме поставили наблюдателни постове и сме пратили там наши специалисти. Всички признаци говорят за масивна поява след около петнайсет дни. Обявата за евакуация ще излезе във вестниците тази вечер.

— И накъде ще пътуваме?

— Ерусалим — отвърна Сю.

Даде ми един ден да си събера багажа и да сложа нещата си в ред.

Вместо това се качих на колата.

7.

Когато бях на десет, един ден се върнах от училище и заварих майка ми да търка пода на кухнята, което може да изглежда като нещо съвсем естествено, докато не я погледах известно време. (Вече се бях научил да я наблюдавам внимателно.)

Майка ми не беше красавица и предполагам, че съм го знаел и тогава, по онзи отвлечен начин, по който децата възприемат подобни неща. Имаше сурово, намръщено лице и рядко се усмихваше, което правеше усмивките й възпоменателно събитие. Ако пък се разсмиваше, прекарвах цялата нощ в развълнувани спомени за случая. По онова време бе едва на трийсет и пет. Никога не носеше грим и имаше дни, когато дори не си правеше труда да си среше косата — можеше да си го позволи, защото косата й бе черна и притежаваше естествен блясък.

Майка ми мразеше да купува дрехи. Носеше малкото неща, които държеше в гардероба си, докато станат неизползваеми. Понякога, когато излизах с нея на пазар, се срамувах заради раздърпания й син пуловер с голяма дупка от изгаряне от цигара отстрани, през която се виждаше презрамката на сутиена й, или жълтата блуза с петно във формата на Калифорния под дясното рамо.

Когато набирах смелост да й обърна внимание върху тези неща, тя се прибираше мълчаливо у дома и обличаше нещо по-представително. Но мразех да й говоря за това, защото се чувствах превзет и женствен, осъзнавах, че не отива на едно малко момче да се „интересува от дрехи“ и че не това е най-важното на този свят. Просто не исках хората да отместват поглед встрани, когато се редяхме на опашката в магазина.

Когато се прибрах у дома в онзи ден, тя носеше изтъркани джинси и една от ризите на баща ми. Жълти гумени ръкавици скриваха ръцете й до лактите, над които се виждаха някои пресни драскотини — трябваше да им обърна внимание. Това беше униформата й за чистене — процес, на който се отдаваше фанатично. Кухнята вонеше на лизол и амоняк, както и на още дузина други препарати и дезинфектанти, които държеше в една кутия под мивката. Беше си завързала косата нагоре с червена превръзка и вниманието й бе погълнато изцяло от плочките на пода. Не ме забеляза, докато не оставих кутията от сандвичите на масата.

— Не влизай в кухнята — рече ми с безизразен глас. — Ти си виновен за това тук.

— Виновен за кое?

— Кучето е твое, нали?

Говореше за Чъфи, нашия кокершпаньол и аз изведнъж почувствах страх… не заради това, което бе казала, а заради начина, по който го каза.

Все едно, че ми пожелаваше лека нощ. Всяка вечер идваше в стаята ми и се навеждаше над леглото, оправяше памучното одеяло и приглаждаше чаршафа, целуваше върховете на пръстите си и докосваше с тях челото ми. Може да прозвучи като нещо съвсем нормално. И в повечето случаи бе така. Но някои вечери… някои вечери, когато си бе пийнала и от устата й лъхаше на алкохол, а тялото й излъчваше топлина, сякаш бе разпалена пещ, тя се навеждаше, промърморваше познатите думи „Лека нощ, Скоти“, но те звучаха като заклинание, а пръстите, с които докосваше челото ми, бяха студени и грапави. В онези нощи аз се завивах през глава и броях секундите (хиляда и една… хиляда и две…), докато стъпките й утихнат по коридора.

Гласът й бе такъв и сега. Очите й бяха леко изцъклени и устата й — събрана в тънка права линия, и подозирах, че ако се приближа към нея, ще уловя същата отвратителна солена миризма като от плажна ивица при отлив.

Тя продължи да чисти, а аз се измъкнах безшумно от кухнята и се настаних пред телевизора, но мислех за думите й за Чъфи.

Майка ми никога не го бе харесвала. Понасяше го, но Чъфи бе мое куче и на баща ми — не нейно. Възможно ли е поведението й да се обяснява например с това, че Чъфи се е изпишкал на пода в кухнята? И къде е той сега? Обикновено по това време на деня се излежаваше на дивана и чакаше някой да го почеше зад ушите. Извиках го.

— Това животно е мръсно — обади се майка ми от кухнята. — Остави го на мира.

Намерих Чъфи на горния етаж, заключен в банята до спалнята на родителите ми. Лапите му бяха одрани до кръв, вероятно с телената четка, която използвахме да чистим скарата в кухнята. Имаше дузина малки кървящи рани и когато се опитах да го успокоя, той ме ухапа по ръката.

Годините не се бяха оказали снизходителни към покрайнините в Мериленд, където живееше баща ми. Някога спокойният район се бе превърнал в хаотична сбирщина от сексшопове, книжарници за порнографски списания и многоетажни работнически блокове. Имаше ги и старите къщички, но оградите на повечето бяха изрисувани с графити на арабски. Къщата на улица „Повендър“, където бях израсъл, бе почти неузнаваема зад грамадните преспи сняг. Една от стрехите бе провиснала от покрива и под нея заплашително зееха разкривени дъски. Това не беше къщата, която помнех, но приличаше на къща, която би обитавал баща ми — лишена от уют и гостоприемство.

Паркирах, изключих двигателя, но останах в колата.

Разбира се, беше глупаво от моя страна да идвам тук. Един от онези безсмислени пориви, изпълнени с драматизъм и лишени от съдържание. Бях решил, че трябва да видя баща си, преди да напусна тази част на страната (а може би преди той да умре?) — но какво всъщност търсех тук? Какво можех да му кажа или той на мен?

Тъкмо посягах към ключа, когато баща ми излезе на верандата да прибере вечерния вестник. Под бялата светлина на външната лампа кожата му изглеждаше необичайно бледа. Той погледна към колата, наведе се да вземе вестника, сетне погледна отново. Изправи се, слезе по стълбите, както си беше по халат и пантофи, и се приближи към мен. Дори това малко усилие го накара да се запъхти.

Свалих прозореца.

— Така си и помислих, че си ти — рече той.

Гласът му пробуди в душата ми неприятни спомени. Не отговорих.

— Влизай, щом си дошъл — подкани ме. — Навън е студено.

Заключих колата и пуснах алармата. Малко по-надолу по улицата трима младежи с азиатски лица следяха внимателно действията ми и ме изпроводиха с поглед, докато влизах в къщата.

Чъфи се възстанови от раните си, но никога вече не доближи майка ми. Нейните рани обаче бяха постоянни и неизличими. Обясниха ми, в някакъв момент от нейното прогресиращо влошаване, че страдала от неврологично заболяване, наречено шизофрения в зряла възраст и че причината за това се крие някъде в мозъка. Не повярвах на обяснението, защото от опит знаех, че проблемът е далеч по-прост и по-страшен — в тялото й живееха едновременно добра и лоша майка. И тъй като аз обичах добрата, беше неизбежно и дори необходимо да започна да мразя лошата.