Махалото на Фуко

25

… тези тайнствени рицари станали многобройни, дръзки, умели в заговорите: йезуитство, магнетизъм, мартинизъм, философски камък, сомнамбулизъм, еклектизъм, всичко се ражда от тях.

Писмото ме смути. Не че се страхувах от Де Анджелис, който щял да ме търси, и то в другото полукълбо, а поради по-неясни причини. Тогава си мислех, че съм се подразнил, защото и в онази далечна страна изведнъж на главата ми се стоварваше отново светът, който бях напуснал. Сега обаче разбирам, че всъщност ме е смутила поредната проява на безбройните прилики, подозрението за съществуването на нова аналогия. Инстинктивната ми реакция бе мисълта, че ще ми бъде неприятно да се сблъскам отново с Белбо и с неговата мания. Реших да махна с ръка на всичко и въобще не споменах за писмото пред Ампаро.

Помогна ми второто писмо, което Белбо ми изпрати два дни по-късно, за да ме успокои.

Историята с медиума приключила по най-разумен начин. Един информатор на полицията разказал, че любовникът на момичето се бил замесил в някакво разчистване на сметки във връзка с една пратка наркотици — разпродал я на дребно, вместо да я предаде на почтения пласьор на едро, който я бил предплатил. Нещо, на което в тия среди се гледа с лошо око. За да си спаси кожата, изчезнал. Естествено, взел със себе си и гаджето. Освен това, като тършувал между вестниците, останали в апартамента, Де Анджелис намерил списания от рода на „Пикатрикс“ със серия от статии, дебело подчертани с червено. Едната се отнасяла до съкровището на Тамплиерите, другата — до Розенкройцерите, които живеели в замък ли, в пещера ли, все едно, но където пишело „post 120 a

Писмото на Белбо беше пропито с облекчение. Обяснението на Де Анджелис беше възможно най-изгодното.

Онази вечер в Перископа си мислех, че нещата може би са се развили по съвсем различен начин: „Питомката“ наистина е изрекла нещо, което е чувала от Арденти, но е било нещо, за което не е чела никога в списанията и което никой не е трябвало да узнае. Някой от привържениците на Пикатрикс е елиминирал полковника, за да го накара да млъкне, и вероятно същият някой е забелязал, че Белбо се готви да разпита „питомката“ и е елиминирал и нея. После, за да отклони следствието, е отстранил и любовника и е подучил информатора на полицията да разкаже историята за бягството.

Толкова просто, сякаш е било по Плана. Но дали беше така, след като Планът бе измислен от нас, при това много по-късно? Възможно ли е действителността не само да надхвърля въображаемото, но и да го предхожда или още по-точно да бърза предварително да поправи вредите, които въображаемото би нанесло?

Но тогава, в Бразилия, не бяха такива мислите, които породи у мен писмото на Белбо. По-скоро отново почувствувах, че нещо прилича на нещо друго. Мечтаех си за екскурзията до Баия и цял следобед посветих на магазините за книги и култови предмети, които дотогава бях пропуснал. Открих едва ли не нелегални дюкянчета и складове, претъпкани със статуетки и други изображения на идоли. Купих ароматични клечици за култа към Йеманжа, мистични кадилници с остра миризма, пликчета тамян, сладникав спрей марка „Светото сърце Христово“, евтини амулети. Намерих и много книги — някои за вярващите, други за тези, които изучават вярващите, сборници с магически формули, наръчници по антропология. Освен това купих една монография върху Розенкройцерите.

Всичко изведнъж се смеси. Сатанински и мавритански ритуали в Йерусалимския храм, африкански магьосници и латиноамерикански лумпенизирани селяни от севера, посланието от Провенс с неговите сто и двадесет години и стоте и двадесет години на Розенкройцерите…

Дали се бях превърнал в самоходен шейкър, годен само да смесва буламачи от различни питиета, или бях предизвикал късо съединение, спъвайки се в една плетеница от разноцветни жици, които сами, и то отдавна, се увиваха една в друга? Купих книгата за Розенкройцерите. След това си казах, че ако бях останал още няколко часа из тези книжарници, щях да срещна поне десетина полковници от рода на Арденти и още толкова „питомки“.

Прибрах се вкъщи и съобщих официално на Ампаро, че светът е пълен с ненормални. Тя обеща да ме утеши и завършихме деня си природосъобразно.

Беше към края на 1975 година. Реших да забравя всякакви прилики и аналогии и да се посветя с всички сили на работата си. В края на краищата трябваше да преподавам италианска култура, а не история на Розенкройцерите.

Отдадох се на хуманистичната философия и открих, че едва излезли от мрака на Средновековието, хората на модерното светско време не са намерили нищо по-добро от това да се посветят на Кабалата и на магиите.

След две години общуване с хуманистите и техните формули, убеждаващи природата да прави неща, които е нямала намерение да прави, получих новини от Италия. Старите ми приятели, или поне някои от тях, стреляха в тила на всеки, мислещ различно от тях, за да убедят света да прави неща, които нямаше намерение да прави.

Не ги разбирах. Реших, че вече съм част от Третия свят, и се готвех да замина за Баия. Тръгнах, пъхнал под мишница една „История на ренесансовата култура“ и книгата за Розенкройцерите, която беше останала неразрязана в един шкаф.

26

Всички традиции на земята трябва да бъдат разглеждани като традиции на една основна традиция-майка, която още от самото начало е била поверена на греховния човек и на неговите първи издънки.

И видях Салвадор, Салвадор да Баия де Тодос ос Сантос, „черния Рим“, и неговите триста шестдесет и пет църкви, които се открояват в подножието на хълмовете или по продължение на залива и в които се почитат боговете от африканския пантеон.

Ампаро се познаваше с един художник наивист, който рисуваше фреските си върху големи дъсчени плоскости, населени с библейски апокалиптични видения, блестящи като средновековни миниатюри, с коптски и византийски елементи. Естествено, беше марксист, говореше за неизбежната революция, по цял ден прекарваше в светилището „Носо Сеньор до Бомфин“, тържество на horror vaqui 132, пълно с благодарствени предмети, които висяха от сводовете и облепваха стените, една мистична смесица от сребърни сърца, дървени протези, крака, ръце, рисунки на чудотворни спасения сред ужасни урагани, смерчове и маелстрьоми. Заведе ни в ризницата на друга църква, изпълнена с огромни мебели, миришещи на палисандър.

— Кой е изобразен на тази картина? — обърна се Ампаро към клисаря.

— Свети Георги ли?

Клисарят ни погледна съучастнически.

— Наричат го свети Георги и по-добре да го наричат така, иначе свещеникът се ядосва, но си е Ошоси.

В продължение на два дни обикаляхме с художника църковни кораби и параклиси, скрити зад фасади, изрисувани като сребърни подноси, но вече почернели и похабени. С нас вървяха сбръчкани и куцащи слуги, ризниците бяха натъпкани със злато и с фалшиво сребро, с тежки ракли и разкошни рамки. Зад кристални ковчези покрай стените царствуваха статуи на светци в естествен ръст, обилно кървящи, с отворени рани, от които се стичаха рубинени капки, Иисусовци, сгърчени от страданието, с червени от кръвоизливи стъпала. Сред проблясъците на злато в късен барок съзирах ангели с лица на етруски, романски грифони и ориенталски сирени, които надничаха от капителите.

131

Post 120 a

132

Horror vaqui (лат.) — ужас от празното пространство.