Махалото на Фуко

Якопо бил сам. Зад гърба му — опустялото гробище. В ръцете му — тромпетът. Пред него — хълмовете, които чезнели все по-тъмни един зад друг към мармаладения безкрай, и над главата му, отмъстително, освободеното слънце.

Решил да заплаче.

Но изведнъж се появила катафалката с кочияша, облечен като Наполеонов генерал, целия в черно, кремаво и сребристо, с натруфените като жребци на Юпитер коне, носещи варварски маски, изпод които се виждали само очите, и с витите колонки, на които бил закрепен асиро-гръко-египетският покрив в бяло и златно. Човекът с триъгълната шапка спрял катафалката за миг пред самотния тромпетист и Якопо го запитал: „Ще ме закарате ли вкъщи?“

Кочияшът бил добър човек. Якопо се качил на капрата до него и с колата на мъртвите поел обратно към света на живите. Този Харон в почивка мълчаливо управлявал своя погребален впряг по склона, а Якопо, неподвижен и тържествен, с лъскава козирка, стискал под мишница тромпета, целият отдаден на неочаквано споходилото го щастие.

Били слезли от хълмовете и при всеки завой пред тях се откривали нови пространства, покрити със синкави от пръскането лозя и осветени от все така ослепителното слънце, докато най-сетне не навлезли в Х. Прекосили централния площад, обкръжен от колонади, безлюден, както могат да бъдат безлюдни само площадите от Монферато в два часа по обяд в неделя. От ъгъла на площада един съученик забелязал Якопо на капрата, с тромпета под мишница и с поглед, вперен в безкрайността, и го поздравил възхитен.

Якопо се прибрал у дома си, но не пожелал нито да яде, нито да разкаже какво се е случило. Сгушил се на терасата и тихо засвирил, като че бил със сурдинка, духайки съвсем леко, за да не нарушава тишината на неделната почивка.

Баща му излязъл при него и без да му се кара, със спокойния тон на човек, който познава житейските закони, казал: „След един месец, ако всичко върви както трябва, ще се върнем вкъщи. Не си мисли, че ще можеш да свириш на тромпет в града. Собственикът ще ни изхвърли. Затова бъди готов да го забравиш. Ако наистина имаш влечение към музиката, ще ти намерим учител по пиано.“ И после, като видял, че очите му се изпълнили със сълзи, добавил: „Хайде, хайде, глупчо. Не разбираш ли, че лошите дни свършиха?“

На следния ден Якопо върнал тромпета на дон Тико. Две седмици по-късно семейството напуснало Х., връщайки се към бъдещето.

Х. МАЛХУТ

120

„Но най-жалкото е, струва ми се, че виждам някои безумни и глупави подражатели, които… повтарят съвършенствата на Египетския култ и които търсят божественото, без да имат представа за него, в останките от мъртви и неодушевени неща, като по този начин се гаврят не само с онези божествени и зрящи жреци на култа, но и с нас…“ — „Не се огорчавай от това, о, Момо, каза Изида, тъй като съдбата е постановила редуването на мрака и светлината.“ — „Но лошото е, отвърна Момо, че според тях те самите са светлината.“

Разбрах. Би трябвало да съм постигнал душевното спокойствие. Нали някои от тях твърдяха, че спасението се постига, когато си осъществил пълното познание?

Разбрах. Би трябвало да съм постигнал душевното спокойствие. Кой казваше, че душевното спокойствие извира от съзерцанието на реда, на осъзнатия, възприеман с радост ред, на реда, осъществен без остатък, на щастието, тържеството от прекратеното усилие? Всичко ти е станало ясно, пределно прозрачно и погледът ти обхваща цялото и неговите части и открива как частите се стремят към цялото. Улавя средището, от което извира сокът, дъхът, разкрива корена на всички въпроси…

Би трябвало да се чувствувам изтощен от това вътрешно спокойствие. През прозореца на кабинета на чичо Карло съзерцавам хълма и частицата луна, която се подава зад него. Облата гърбица на Стомната, по-силно нагънатите хребети на далечните хълмове разказват историята на бавните и сънливи конвулсии на майката земя, която, докато се е протягала и прозявала, „планини е създавала и полета, разстлани сред ярките мълнии на безбройни вулкани“ 449. Без никакво насочване от страна на подземните токове. Земята се е нагъвала в своята дрямка, сменяйки една плоскост с друга. Където преди са пасли амонити, блестели диаманти. Където преди са цъфтели диаманти, се разстилали лозя. Логиката на морените, на сипеите, на свлачищата. Поставиш ли случайно едно камъче, където не му е мястото, ето го, че се заклаща, търкулва се надолу, оставя мястото си празно (е, да, horror vacui!), друго камъче пада върху него и сипеят е налице. Пластове. Пластове от пластове върху пластове. Мъдростта на Земята. И на Лия. Всяка пропаст е всмукването на една равнина. Защо трябва да обожествяваме някакво си всмукване?

Но защо прозрението не ми носи спокойствие? Защо трябва да обичаме съдбата, щом тя ни убива не по-зле от Божията промисъл или Заговора на архонтите? Може би не съм прозрял всичко, може би ми липсва едно късче от мозайката?

Къде съм чел, че в сетния си миг, когато животът ти във всичките си пластове се е покрил с кората на опита, знаеш всичко — тайната, властта и славата, защо си се родил, защо умираш и какъв е бил начинът всичко да тръгне другояче? Най-сетне си мъдър. Но най-висшата мъдрост в този миг е съзнанието, че си го узнал късно. Разбираме всичко, когато вече няма нищо за разбиране.

Сега зная кой е Законът на Царството, на нещастната, отчаяна дрипава Малхут, в която се е оттеглила прокудената Мъдрост, търсейки опипом загубената си яснота. Истината на Малхут, единствената истина, която блести в нощта на сефирите, е, че Мъдростта се разкрива гола в Малхут и разкрива, че нейната тайна е в небитието освен в един миг, последния. След това всичко започва отново за Другите.

И сред другите — диаболистите, жадни да се спускат в пропасти, за да търсят някаква тайна, която всъщност е тяхното безумие.

По склоновете на Стомната се стелят безкрайните редици на лозята. Познавам ги, виждал съм такива навремето. Няма Учение за Числата, което да каже дали се изкачват, или слизат. Сред редиците, но трябва да вървиш между тях бос и да имаш от малък мазолести пети, има дървета, праскови. Толкова жълти плодове зреят само в лозята. Те се разпукват, като ги натиснеш с палец, и костилката им изскача почти сама, гладка като след химическо чистене, в най-лошия случай с някое тлъсто и бяло червейче от месото на плода, закачено за нея с почти невидима нишка. Като ги ядеш, едва усещаш кадифената кожица, която те кара да потръпнеш от езика до слабините. Някога с тях са се хранели динозаврите, след това друг пласт е покрил техния. И все пак и аз като Белбо в миговете, когато е свирел с тромпета си, като захапвах една такава праскова, прониквах в Царството и се сливах с него. Всичко след това беше само хитруване. Измисляй Плана, Казобон. Тази работа са вършели всички в желанието си да обяснят динозаврите и прасковите.

Разбрах. Убеждението, че няма нищо за разбиране, то трябваше да бъде моето душевно спокойствие, моето тържество. Но аз съм тук, аз, който всичко съм разбрал, и Те ме търсят, смятайки, че притежавам откровението, към което тези глупци са се устремили. Не е достатъчно да си разбрал, ако другите не искат да те чуят и продължават да питат. Те ме търсят. Навярно са открили следите ми в Париж, вече знаят, че съм тук, продължават да си искат Картата и колкото и да им повтарям, че никакви карти не съществуват, ще си я искат винаги. Прав е бил Белбо: „Върви на майната си, глупако, какво искаш? Да ме убиеш? Не ме разсмивай. И да ме убиеш, пак няма да ти кажа, че не съществува никаква Карта. Който сам не се изхитри да загрее…“

Мъчно ми е, че повече няма да видя Лия и детето, Нещото, Джулио, моето Философско Камъче. Но камъните сами оцеляват. Може би синът ми сега изживява своя велик Случай. Намерил е една топка, една мравка, едно стръкче трева и в бездната му съзира рая. И той ще узнае истината твърде късно. Дано бъде добър и добре е, че използува така своя ден.

449

… „планини е създавала…“ — цитат от италианския поет Джакомо Дзанела (1820–1888).