Махалото на Фуко

Изведнъж някой извикал: „Рас! Рас!“ — и Рас се оказал там, седнал върху предния калник на един додж с разрошена брада и разкопчана риза, под която се откривала черната му космата гръд, засмян и вдигнал ръка за поздрав.

Заедно с Рас от доджа слязъл Рампини, един късоглед младеж, който преди това свирел в оркестъра, бил малко по-възрастен от другите и бил изчезнал три месеца по-рано — говорело се, че отишъл при партизаните. И действително дошъл с тях, с червена кърпа на врата, яке в цвят каки, светлосини панталони. Това била униформата на оркестъра на дон Тико, но върху нея той носел колан с кобур и пистолет. През дебелите стъкла на очилата, които му били донесли толкова подигравки от страна на старите приятели в пансионата, в този момент той гледал момичетата, струпани около него, като че бил Флаш Гордън 444. Якопо се питал дали и Чечилия не е там, в тълпата.

Само половин час по-късно площадът се изпъстрил с цветовете на партизаните и народът скандирал „Терци, Терци!“ — и искал той да произнесе реч.

На един от балконите на кметството блед, подпирайки се на патерица, се появил Терци и с ръка се опитал да укроти тълпата. Якопо очаквал с вълнение речта, защото цялото му детство, както и детството на неговите връстници, било белязано от дългите исторически речи на Дучето, от които най-важните цитати се учели наизуст в училище, тоест учели се наизуст целите речи, защото всяко изречение в тях било важно.

След като се възцарила тишина, Терци заговорил с прегракнал глас, който едва се чувал. Казал: „Граждани, приятели. След толкоз мъчителни саможертви… ето ни тук. Слава на падналите за свободата!“

И толкова. Прибрал се.

В това време тълпата крещяла, партизаните, вдигнали автоматите, шмайзерите, пушките, изстрелвали тържествени откоси, а гилзите се пръскали наоколо, момчетиите се спускали да ги събират между краката на военните и на цивилните, защото оттук нататък нямало да им се открие подобна възможност — имало опасност войната да свърши в най-скоро време.

Все пак имало убити. По жестоко съвпадение и двамата загинали били от Сан Давиде, едно селце, разположено над Х., и роднините им настоявали погребението да се извърши в малкото местно гробище.

Командуването на партизаните решило да се организира тържествено погребение, бригадите — строени, катафалките — украсени, градският оркестър, църковният настоятел. И оркестърът на пансионата.

Дон Тико веднага приел. Най-вече, казал, защото открай време бил против фашистите. Но освен това, както подшушвали оркестрантите, защото все някой ден трябвало да изпълнят траурния марш, който репетирали от една година. И накрая, както разпространявали местните зли езици, защото искал да бъде забравен инцидентът с фашисткия химн „Джовинеца“.

Историята с „Джовинеца“ била следната.

Няколко месеца по-рано, още преди да дойдат партизаните, оркестърът на дон Тико бил излязъл на улицата заради някакъв патронен празник, но пътят им бил преграден от Черните бригади. „Свирете химна, отче!“, заповядал капитанът, барабанейки с пръсти по приклада на автомата си. Какво да се прави, както по-късно щяхме да се научим да казваме. И дон Тико наредил: „Хайде, момчета, да опитаме.“ Човек трябва да си спасява кожата. Дон Тико дал такта със своя ключ и безумната какофония от звуци прекосила Х., резултатът бил нещо, което само най-отчаяната надежда за реванш у фашистите можела да възприеме като „Джовинеца“. Позор за всички. Защото се били подчинили, признавал по-късно дон Тико, но преди всичко защото били грачели като гарги. Свещеник, да, и антифашист, но изкуството си е изкуство.

Тези дни Якопо не бил с тях. Боледувал от възпаление на жлезите. Участвували само Анибале Канталамеса и Пио Бо и вероятно тяхното почетно присъствие решително допринесло за поражението на националфашизма. Но за Белбо проблемът бил друг, поне в момента, когато пишел този текст. Осъзнавал, че е пропуснал още една възможност да разбере дали е щял да има смелост да откаже. Може би именно заради това умря, увиснал на Махалото.

Така или иначе, погребението било обявено за неделя сутрин. На централния площад се били стекли всички. Терци със своите отряди, чичо Карло и други първенци на града със своите отличия от Първата световна война, и нямало значение кой бил фашист и кой — не, важното било да се отдаде почит на герои. Там бил и нотариусът, градският оркестър в черни костюми, конете на катафалките с попони, обшити с млечнобяло, сребристо и черно. Кочияшът бил облечен като наполеонов маршал — тривърха шапка, пелеринка и широко наметало в същите цветове като конските покривала. Там бил и оркестърът на пансионата — шапка с козирка, куртка в цвят каки и сини панталони, с лъснати медни и черни дървени инструменти и искрящи чинели и барабани.

От Х. до Сан Давиде пътят се виел стръмно нагоре в продължение на пет-шест километра. В неделя следобед обикновено момчетата от пансионата го минавали, като играели на топчета — една игра, почивка, две-три глътки вино, втора игра и така нататък, до параклиса на върха.

Няколко километра по стръмното не представлявали нищо особено за играчите на топчета. Това разстояние може би не изисквало голямо усилие и от един въоръжен отряд, маршируващ в строй, с поглед напред, вдишващ свежия пролетен въздух. Но човек трябвало да опита да го премине, свирейки с издути бузи, целият плувнал в пот и със секващ дъх. Градският оркестър цял живот бил свирил така, но за момчетата от пансионата това било истинско изпитание. Държали се юнашки, дон Тико размахвал ключа си, кларинетите скимтели изтощени, саксофоните блеели с последни усилия, обоят и тромпетите издавали предсмъртни стонове, но издържали чак до селото, до подножието на последната стръмнина, която водела до гробището. От дълго време Анибале Канталамеса и Пио Бо само се престрували, че свирят, докато Якопо изпълнявал съвестно своята роля на овчарско куче под благославящия поглед на дон Тико. Не отстъпили на градския оркестър, не се изложили — това го казали и Терци, и другите командири на бригади: „Браво, момчета, свирихте чудесно.“

Един от командирите със синя кърпа и цяла дъга от лентички за заслуги от двете войни се обърнал към дон Тико: „Отче, пуснете момчетата да отдъхнат в селото, че вече не издържат. Ще се качите после, накрая. Една камионетка ще ви върне в Х.“

Спуснали се към кръчмата и музикантите от градския оркестър — стари пушки, получили закалката на безброй погребения и без всякакви задръжки окупирали масите, поръчвайки си шкембе и вино на корем. Готвели се да останат да пируват там до вечерта. А момчетата на дон Тико се натрупали на бара, където собственикът им сервирал ментовки с ледчета, зелени като химически експеримент. От леда в гърлото получавали силна болка в челото като при синузит.

След това се отправили към гробището, където заварили камионетката. Натоварили се с викове и всички били вече натъпкани — прави, блъскайки се с инструментите си, когато от гробището излязъл същият командир и казал: „Отче, за заключителната церемония ни трябва един тромпет. Нали знаете, за ритуалния сигнал. Само за пет минути.“ „Тромпетът“, извикал с професионален тон дон Тико. И злочестият носител на званието, потен от ментовката и мечтаещ за обилно хапване вкъщи мързелив селяндур, брониран срещу всякакъв естетически трепет и каквато и да била общност на идеи, започнал да се оплаква, че било късно, че искал да си се върне у дома, че устата му била изсъхнала и така нататък, поставяйки в затруднение дон Тико, посрамен пред командира.

В този момент Якопо, съзирайки в славата на жаркото пладне нежния образ на Чечилия, казал: „Ако ми даде тромпета си, ще ида аз.“

Признателен блясък в очите на дон Тико, потно облекчение на невзрачния тромпетист титуляр. Размяна на инструментите като при смяна на караула.

И така Якопо навлязъл в гробището, воден от командира — странен психопомп 445, накичен с лентички от Етиопската война. Всичко наоколо било бяло, зидът под слънцето, паметниците, короните на цъфналите дървета, расото на църковния настоятел, готов за благословията, освен пожълтелите надгробни снимки на покойниците. И освен голямото пъстро петно на отрядите, строени пред двата зинали гроба.

444

Флаш Гордън — герой на научно-фантастични комикси от 30-те години.

445

Психопомп — в древногръцката религия божествата (като Хермес и Харон), които отвеждат душите на мъртвите в отвъдния свят.