Махалото на Фуко

9

В десницата си държеше позлатен тромпет.

В този файл се споменава един тромпет. Онзи ден в Перископа не знаех още колко е важно. Имаше само някакъв намек, смътен и косвен.

През дългите следобеди в „Гарамонд“, когато на Белбо му дотягаше някой ръкопис, той понякога вдигаше поглед от листовете и се опитваше да разсее и мен, докато аз на отсрещното писалище подбирах например някакви стари гравюри от Световното изложение, и се отдаваше на спомени, но винаги готов да спусне завесата, ако заподозреше, че се заслушвам по-внимателно. Спомняше си своето минало, но само във вид на примери, за да заклейми някой от човешките грехове.

— Чудя се как ще свърши всичко това, каза той един ден.

— Говорите за залеза на Запада ли?

— Залез ли? В крайна сметка на Запада това му е работата, не е ли така? Не, говорех за тези, които пишат. Трети ръкопис за една седмица, един върху византийското право, един за края на Австрия и трети за сонетите на Бафо 66. Не ви ли се струва, че са твърде различни неща?

— Струва ми се.

— Добре, а бихте ли предположили, че в определен момент и в трите се появяват Желанието и Обектът на любовта? Това е мода. Разбирам при Бафо, но при византийското право…

— А вие — в кошчето.

— Не може. Това са трудове, вече платени от Националния център за изследвания. И освен това не са лоши. Най-много да извикам тримата и да поискам от тях да съкратят тези пасажи. И те се излагат.

— А какъв е обектът на любовта във византийското право?

— О, той може да се вмъкне навсякъде. Естествено, ако във византийското право има обект на любовта, той съвсем не е този, за който авторът си мисли. Никога не е този.

— Този кой?

— Този, за който човек си мисли. Веднъж, трябва да съм бил на пет-шест години, сънувах, че притежавам тромпет. Позлатен. Нали знаете, от онези сънища, в които по тялото ти сякаш се разлива мед, нещо като нощна полюция, каквато може да има момче в пубертета. Мисля, че никога не съм бил толкова щастлив, колкото в този сън. Никога. Естествено, когато се събудих, установих, че нямам никакъв тромпет, и се разплаках с глас. Плаках целия ден. Светът преди войната, трябва да е било някъде към тридесет и осма, наистина беше беден. Днес, ако имах син и го видех толкова отчаян, щях да му кажа: хайде, отиваме, ще ти купя тромпет — мечтаех си за играчка, не вярвам да е струвала кой знае колко. Но на родителите ми изобщо не им минаваше през ума да ми я купят. Да харчиш пари тогава, беше нещо сериозно. Както беше сериозно нещо да възпитаваш децата да не получават всичко, което желаят. Не обичам супа от брюкселско зеле, казвах, и беше истина, честна дума, от зелето в супата ми се повдигаше. Поне да казваха: добре, прескочи супата, мини на яденето (не бяхме бедни, винаги имаше супа, ястие и плодове). Ами! Яде се това, което е сложено на масата. По-скоро, като компромисно решение, баба ми започваше да вади зелето от чинията ми, зелчица по зелчица, листче по листче, и трябваше да ям супата пречистена, по-гадна и отпреди, при това беше отстъпка, която баща ми не одобряваше.

— А тромпетът?

Погледна ме разколебан.

— Защо се интересувате толкова от тромпета?

— Не се интересувам. Вие заговорихте за някакъв тромпет по повод обекта на любовта, който не бил този…

— Тромпетът… Същата вечер трябваше да пристигнат чичо ми и леля ми от Х., те нямаха деца и аз бях любимият им племенник. Видяха ме, че плача за този мечтан тромпет, и казаха, че те ще уредят нещата, че на другия ден ще отидем в „Упим“ 67, където имало цял щанд с играчки, истинско чудо, и сме щели да намерим тромпета, който съм искал. Не мигнах цяла нощ, а и на другата сутрин не можах да си намеря място. Следобеда отидохме в универсалния магазин и там имаше най-малко три вида тромпети, сигурно са били тенекиени евтинии, но на мен ми се струваха месингови инструменти от оперната оркестрина. Имаше един военен рог, един тромбон с винтили и тромпет, с мундщук от злато, но с клапи като саксофон. Просто не знаех кой да избера и може би съм се бавел много. Исках ги всичките, а създавах впечатление, че не ми харесва нито един. В това време чичо ми и леля ми явно бяха разгледали цените. Не бяха стиснати, но ми се стори, че избраха най-евтината играчка: един малък кларинет от бакелит, целия черен, със сребърни ключове. „А този не ти ли харесва?“, попитаха. Изпробвах го. Доста добре блееше и аз се опитах да убедя себе си, че е прекрасен, но всъщност си мислех, че чичо и леля искат да го взема, защото е по-евтин; тромпетът навярно струваше цяло състояние и не можех да им наложа такава жертва. Бяха ми повтаряли, че когато ти подаряват нещо, което ти харесва, веднага трябва да кажеш „не, благодаря“, и то не веднъж, и не бива да казваш „не, благодаря“ и веднага да протягаш ръка, а да изчакаш дарителя да настоява, да каже „моля те“. Едва тогава възпитаното дете трябва да отстъпи. Затова казах, че не искам тромпета, че може би ще съм доволен и от кларинета, щом те го предпочитат. Не настояха, Бог да ги благослови. Бяха много щастливи, че са ми купили кларинета, тъй като, казаха, аз съм го предпочел. Беше късно за отстъпление. Получих кларинета. — Погледна ме с подозрение. — Искате да знаете дали пак сънувах тромпета?

— Не, отвърнах. — Искам да знам кой беше обектът на любовта.

— А-ха, каза той, като отново запрелиства ръкописа.

— Виждате ли, и вас ви преследва мисълта за обекта на любовта. С тези неща се манипулира по всякакви начини… Е… А ако бях получил тромпета? Наистина ли щях да бъда щастлив? Как мислите, Казобон?

— Може би щяхте да сънувате кларинета.

— Не, сухо приключи разговора той. — Само го притежавах. Никога не съм го сънувал.

10

И накрай, нищо друго не се свързва кабалистично с думата vinum освен VIS NUMerorum 68, от които числа казаната Магия зависи.

Но говорех за първата си среща с Белбо. Познавахме се по физиономия, бяхме разменяли няколко думи в „Пилад“, но знаех за него само, че работи в „Гарамонд“, а в университета ми бяха попадали отделни книги на това малко, но сериозно издателство. Един младеж, който завършва дипломната си работа, винаги ще се възхищава от редактора в подобно издателство.

— А вие с какво се занимавате? — попита ме той една вечер, когато и двамата се бяхме облегнали на цинковия плот на бара, притиснати от шумната тълпа. Беше времето, когато всички си приказваха на „ти“, студентите на професорите и професорите на студентите. А да не говорим за посетителите на „Пилад“.

— Ще почерпиш ли едно? — казваше студентът с канадката на главния редактор на големия всекидневник. Сякаш бяхме в Петербург по времето на младия Шкловски. Всички бяха Маяковски и нямаше нито един Живаго. Белбо не се дърпаше от общото „ти“, но беше ясно, че го употребява с презрение. Казваше „ти“, за да покаже, че отговаря на вулгарността с вулгарност и че между наложена и спечелена фамилиарност според него съществува голяма пропаст. Чувал съм го да говори на „ти“ с топло чувство или със страст само в редки случаи и с малко хора — с Диоталеви, с някоя жена. С тези, които уважаваше, говореше на „ви“. Така говореше с мен през цялото време, докато работехме заедно, и аз оцених това отношение.

— А вие с какво се занимавате? — поинтересува се той онази вечер и сега зная, че е било със симпатия.

— В живота или в театъра? — попитах, намеквайки за сцената на „Пилад“.

66

Джорджо Бафо (?–1768) — венециански сенатор, писал посредствени еротични стихове.

67

„Упим“ — верига универсални магазини в Италия.

68

Vis numerorum (лат.) — силата на числата.