Махалото на Фуко

Луната бавно се издига над хоризонта зад билото на Брико. Голямата къща е населена с едва доловими шумове — може би дървояди или мишки, или пък призрака на Аделино Канепа… Не се осмелявам да тръгна по коридора, затворил съм се в кабинета на чичо Карло и гледам през прозореца. От време на време излизам на терасата да проверя дали някой не се изкачва по склона на хълма. Имам чувството, че съм в някакъв филм. Ужас: „Те се приближават…“

При това хълмът е безлюден в тази вече лятна нощ.

Колко безразсъдно, неясно, безумно беше възстановяването, което се опитвах да направя, за да убия времето — и за да остана жив — онази вечер, от пет до десет, изправен в Перископа, докато, заради кръвообращението, бавно и внимателно движех краката си, сякаш в ритъма на афробразилски танц.

Спомнях си последните години, когато се оставях да ме води омайващото барабанене на атабаките… Може би именно за да ми внушат откритието, че нашите фантазии, изразили се някога в механичен танц, там, в този храм на механиката, ще се превърнат в ритуали за призоваване, обладаване и подчиняване от божеството Ешу.

Онази вечер в Перископа нямах никакво доказателство, че това, което компютърът ми беше открил, е истина. Оставаше ми защитата на съмнението. До полунощ може би щях да осъзная, че съм дошъл в Париж и съм се скрил като крадец в един безобиден музей на техниката само защото съм се включил глупашки в една макумба за туристи и се бях поддал на хипнозата на кадилниците и на ритъма на там-тамите.

Паметта ми се опитваше ту да се отърси от магията, ту да изпита страхопочитание или подозрение, когато възстановяваше мозайката, и бих искал сега да запазя това състояние на ума, това колебание между внушението на измислицата и предчувствието за клопка, днес, когато с далеч по-бистър ум разсъждавам върху тогавашните си мисли, съпоставяйки отново документите, трескаво прочетени един ден по-рано, после на аерогарата и по време на полета ми към Париж.

Опитвах се да си обясня безотговорния начин, по който аз, Белбо и Диоталеви бяхме стигнали до преосмислянето на света, или както би казал Диоталеви — до откриването на онези части от Книгата, които бяха жигосани с бял огън в разстоянията между следите, оставени от черноогнените насекоми, които населяваха и привидно представляваха смисъла на Тората.

Сега съм тук, след като успях — надявам се — да постигна спокойствието и примирението, и възстановявам историята, към която се връщах преди две вечери в Перископа, изпълнен едновременно със страх и с надежда, че ще се окаже невярна: бях я прочел два дни по-рано в апартамента на Белбо, но всъщност я бях преживял, отчасти без да го съзнавам, през последните дванадесет години, между уискито на „Пилад“ и прахоляка на издателство „Гарамонд“.

III. БИНА

7

Не очаквайте прекалено много от края на света.

Да влезеш в университета две години след шестдесет и осма е все едно да си приет в Академията „Сен-Сир“ през деветдесет и трета 62. Човек има чувството, че е сгрешил годината на раждането си. От друга страна, Якопо Белбо, който беше поне с петнадесет години по-възрастен от мен, ме убеди по-късно, че това усещане изпитват всички поколения. Човек се ражда винаги под грешна звезда и ако иска да съществува по достоен начин на света, трябва всеки ден да поправя хороскопа си.

Мисля, че ставаме това, което нашият баща ни е учил в далечните времена, когато не се е грижел за възпитанието ни. Формираме се от отпадъците на мъдростта. Бях на десет години и исках родителите ми да ме абонират за един седмичник, който публикуваше шедьоврите на литературата в комикси. Не от стиснатост, а по-скоро от недоверие към комиксите баща ми се опита да се измъкне. „Целта на това списание, заявих аз, цитирайки мотото на поредицата, защото бях хитро и съобразително дете, е всъщност да възпитава по приятен начин.“ Баща ми, без да вдига поглед от своя вестник, каза: „Целта на твоето списание е като целта на всички вестници — да се продава колкото може повече.“

От този ден станах недоверчив.

Тоест съжалих, че съм бил доверчив. Че съм се оставял да бъда впримчен от страст към разума. Такава е доверчивостта.

Не че недоверчивият не трябва да вярва в нищо. Той вярва, но не на всичко. Когато веднъж е повярвал в нещо, следващия път вярва само ако по някакъв начин второто произлиза от първото. Действува късогледо, методично, не се впуска към далечни хоризонти. Да вярваш в две неща, които не са заедно, при това с мисълта, че някъде съществува и трето, тайно, което обединява първите две, ето това е доверчивостта.

Недоверчивостта не изключва любопитството, напротив, то помага. Не вярвах на веригите от идеи, но ми допадаше тяхната полифоничност. Достатъчно е да не вярваш в две идеи, и те, и двете фалшиви, могат да се сблъскат, създавайки един приятен интервал или един diabolus in musica 63. Не уважавах идеите, за които другите залагаха живота си, но две-три идеи, които не уважавах, можеха да образуват мелодия. Или ритъм, а още по-добре джаз.

По-късно Лия щеше да ми каже:

— Ти винаги се движиш по повърхностите. Ако понякога изглеждаш дълбок, то е защото си напластил много от тях и създаваш впечатлението за нещо солидно, но ако беше наистина солидно тяло, не би могъл да стоиш на краката си.

— Значи мислиш, че съм повърхностен?

— Не, отговори ми тя, — това, което другите наричат „задълбоченост“, е само тесеракт, четириизмерен куб. Влизаш от едната страна, излизаш от другата и се озоваваш в един свят, който е несъвместим с твоя.

(Лия, не зная дали ще те видя отново, сега, когато Те са влезли от погрешната страна и са нахлули в твоя свят, и то по моя вина: излъгах ги, че там има пропасти, понеже Те, от слабост, искаха така.)

Какво наистина съм мислел преди петнадесет години? Съзнавайки, че не вярвам, се усещах виновен пред останалите, които вярваха. Тъй като разбрах, че са прави, реших да вярвам, както се взима аспирин. Вреда няма, а ставаш по-добър.

Озовах се насред Революцията, или поне сред най-прекрасната имитация на революция, която някога е съществувала, търсейки почтена вяра. Реших, че почтеното е да участвувам в митингите и демонстрациите, виках наред с другите „еснафи, фашисти, светът ще ви очисти“, не съм мятал нито чакъл, нито сачми, защото винаги съм се страхувал, че направя ли нещо на другите, и те ще ми отвърнат със същото, но изпитвах някаква духовна възбуда да тичам по централните улици, когато полицията ни нападаше. Прибирах се вкъщи с неясното чувство за изпълнен дълг. По време на митингите не успявах да се пристрастя към споровете, които противопоставяха различните групировки: подозирах, че ще е достатъчно да намеря точния цитат, за да премина от едната към другата. Приятно ми беше да откривам нужните цитати. Играех си с тях.

Понеже ми се беше случвало понякога, по време на демонстрациите, да заставам зад един или друг плакат, за да последвам някое момиче, което ме вълнуваше в момента, заключих, че за мнозина от другарите ми политическата борба е всъщност сексуално изживяване, а сексът беше страст. Аз исках да изпитвам само любопитство. Истина е, че докато четях за Тамплиерите и за различните жестокости, които им приписваха, бях попаднал на твърдението на Карпократ 64, че за да се освободиш от тиранията на ангелите, господари на всемира, трябва да извършиш най-различни низости, скъсвайки с всички задължения към света и със собственото си тяло, и че само извършвайки всички тези действия, душата може да се отърси от своите страсти и да се върне към първоначалната си чистота.

62

… да си приет в Академията „Сен-Сир“ през деветдесет и трета, тоест да постъпиш в прочутата Военна академия четири години след Френската революция.

63

Diabolus in musica (лат.) — дяволът в музиката, трудно за изпълнение място.

64

Карпократ (II–III в.) — един от главните теоретици на гностицизма.