Страница 1 из 17
Робърт Луис Стивънсън
Доктор Джекил и господин Хайд
ИСТОРИЯТА С ВРАТАТА
Адвокатът господин Атърсън беше човек с намръщено лице, което никога не се разведряваше от усмивка; равнодушен, скъп на думи и стеснителен в разговор, с флегматични реакции; слаб, висок, сух, мрачен и пак по своему мил. На срещи с приятели и когато виното му харесаше, нещо много човечно искреше в очите му, нещо, което наистина никога не намираше отражение в неговия говор, но което се проявяваше не само в характерния израз на лицето му след вечеря, а по-често и по-красноречиво в неговия живот. Беше строг към себе си; пиеше джин, когато бе сам, за да подтисне склонността си към хубавото вино; и въпреки че обичаше театъра, не беше прекрачил прага на нито един в продължение на двадесет години. А проявяваше подчертана търпимост към другите; понякога се интересуваше почти със завист от силната възбуда на духа, която ни тласка към злодеяния; и при всяка крайност бе по-скоро склонен да помага, отколкото да упреква. „Влече ме Каиновата ерес — казваше той по своя себичен начин; — оставям своего брата да върви към дявола, както си ще.“ При този негов характер съдбата често го правеше единствения уважаван познат с добро влияние в живота на пропадащи хора. И към такива лица, докато посещаваха кантората му, той никога не показваше ни най-малка промяна в своето поведение.
Без съмнение това изкуство беше лесно постижимо за Атърсън; защото той беше сдържан до крайност и даже приятелството му изглеждаше основано на подобно спонтанно добродушие. Като истински скромен човек той си имаше кръг, създаден по силата на случайността; точно така набираше приятелите си адвокатът. Негови приятели бяха роднините му или тези, които познаваше от най-дълго време; привързаността му, подобно на бръшляна, растеше с времето; тя не се обуславяше от това дали обектът е подходящ, или не. Оттук без съмнение идваше и близостта му с Ричард Енфийлд, далечен негов роднина, известен светски човек. Мнозина недоумяваха какво намират двамата един в друг или какви общи теми на разговор биха могли да ги занимават. Тези, които ги срещнеха случайно по време на неделните им разходки, твърдяха, че не си говорели нищо, изглеждали съвсем унили и със задоволство приемали появата на всеки приятел. При все това двамата отдаваха голямо значение на тези разходки, считаха ги за най-приятното преживяване през седмицата и не само пренебрегваха заради тях случаи, които им предлагаха приятно прекарване, но даже отхвърляха делови ангажименти, за да могат необезпокоявани да се насладят на неделната разходка.
Случи се при една от тези техни разходки да се озоват на една странична улица в шумен квартал на Лондон. Улицата беше малка и, както се казва, тиха, но в нея се водеше оживена търговия в делнични дни. Обитателите й, изглежда, бяха заможни и всички обзети от надеждата за още по-голямо преуспяване; те влагаха излишъка от своите печалби в кокетство, така че фасадите на магазините по тази улица имаха някак си подканващ вид, напомняха редица усмихнати продавачки. Даже в неделя, когато уличката скриваше голяма част от своя пищен чар и беше почти напълно безлюдна, тя блестеше за разлика от своите съседки подобно на огън в гора и със своите новобоядисани кепенци, лъснати металически части и забележителна обща чистота и спретнатост веднага привличаше и радваше окото на минувача.
През две врати от единия й край, вляво, като се отива към изток, редицата сгради отстъпваше място на входа за един двор; и точно там някакво мрачно здание издаваше напред своя фронтон. Беше двуетажно, без никакъв прозорец, само една врата на долния етаж и сляпа, избеляла стена на горния; във всичко то носеше белега на дълго, осъдително нехайство. Вратата, на която нямаше нито звънец, нито чукче, беше подкожурена и мръсна. Скитници се бяха отбивали във входа и палили клечки кибрит; на стъпалата — деца играли на магазин, някакъв ученик опитвал ножчето си по корнизите и цяла вечност никой не беше се показал да изпъди тези неканени гости или да поправи нанесените от тях вреди.
Господин Енфийлд и адвокатът бяха от другата страна на улицата, но когато се изравниха с входа, първият вдигна към него бастуна си и го посочи.
— Забелязвал ли си някога тази врата? — попита той и щом събеседникът му отговори утвърдително, прибави: — Тя е свързана в съзнанието ми с една много странна история.
— Наистина ли? — попита Атърсън с — лека промяна в гласа. — И каква е тя?
— Ето как стана — започна Енфийлд. — Връщах се дома от едно място накрай света, към три часа в тъмна зимна нощ, и пътят ми минаваше през една част от града, където наистина нищо друго не се виждаше освен лампи. Улица след улица и всички хора спят, улица след улица и всички осветени като за празнично шествие, и всички пусти като църкви — докато накрая стигнах до такова състояние на духа, когато човек се ослушва и ослушва и започва да жадува да зърне полицай. Изведнъж забелязах две фигури: едната на дребен човек, който с бързи стъпки куцукаше към изток, и другата на момиче, около осем–десет годишно, което тичаше с всички сили по една пресечка. И двамата някак съвсем естествено се сблъскаха на ъгъла и тогава дойде ужасната част от тази история, защото мъжът невъзмутимо стъпка детето и го остави стенещо на земята. Звучи ужасно, но още по-страшно беше да — се види. Това не приличаше на човек; наподобяваше по-скоро демон. Развиках се, хукнах подир него, хванах го за яката и го върнах при стенещото дете, където вече се бяха събрали доста хора. Той беше съвсем спокоен и не се съпротивяваше, но ми хвърли поглед така страшен, че просто се изпотих. Притеклите се хора бяха близките на детето, а след малко пристигна и лекарят, за когото било изпратено момичето. То не беше зле, а по-скоро изплашено, както каза „касапинът“, и сигурно ще помислиш, че с това историята свършва. Но имаше едно интересно обстоятелство. Бях изпитал някакво отвращение към господина от пръв поглед. Такива съвсем естествено бяха и чувствата на близките на детето. Но най-силно ме порази самият лекар. Той беше обикновен сух медик, с неопределена възраст, без всякакъв колорит, с подчертан единбургски акцент и емоционален почти колкото гайда. Чувствата му едва ли се различаваха от нашите: всеки път, когато погледнеше към моя пленник, „касапинът“ побледняваше от желание да го убие. Знаех какво има наум, както и той знаеше какво мисля аз. И тъй като не можеше да става въпрос за убийство, сторихме най-близкото възможно. Казахме на човека, че можем и ще направим такъв скандал от това, щото името му да се опозори от единия край на Лондон до другия. Ако имаше приятели или се ползуваше с някакво доверие, щяхме да положим всички усилия да ги загуби. И през цялото време, докато разгорещено му изреждахме нашите заплахи, държахме жените настрана, защото бяха освирепели като харпии. Не бях виждал толкова много излъчващи силна омраза лица, а посред тях стоеше виновникът с някакво мрачно, презрително хладнокръвие — също изплашен, това можах да забележа, той понасяше всичко със сатанинско спокойствие.
— Ако решите да направите капитал от този инцидент — каза той, — аз съм наистина безпомощен. Всеки порядъчен човек би желал да избегне подобен скандал. Кажете колко искате.
Ние настоявахме да даде сто лири на близките на детето, той явно искаше да намали, но нашето поведение не му предвещаваше нищо добро и накрая се съгласи. Оставаше да вземем парите. И къде, мислиш, ни заведе той? Точно до тази врата. Завъртя един ключ, влезе вътре и веднага се върна с десет златни лири в брой и чек за останалите, платим на приносителя от Кутс. Чека бе подписал с име, което не бих могъл да спомена, въпреки че е съществено за моята история, но това е много известно име; то често се появява в печата. Сумата беше безбожно голяма, ала подписът, стига да беше истински, показваше човек с много по-богати възможности. Позволих си да обърна внимание на въпросния господин, че цялата работа изглежда съмнителна; че обикновено човек не се пъха в — някакво мазе в четири часа през нощта, за да излезе оттам с чек за близо сто лири, подписан от другиго. Той обаче беше съвсем спокоен и язвителен: