Черната стрела

— Двадесет лири ли, добри господарю! — извика Кондол. — Та това е безумие! Целият ми имот не струва дори седемдесет шилинга 16.

— Кондол или Тиндол — отвърна ухилено сър Даниъл, — аз съм готов да поема загубата. Подпиши ми полица за двадесет лири и щом взема колкото може да се вземе, като добър господар ще ти опростя остатъка.

— Уви, добри господарю, аз не умея да пиша — каза Кондол.

— Жалко! — отговори рицарят — Тогава не може да ти се помогне. А много ми се искаше да те пощадя, Тиндол, ако съвестта ми позволяваше. Селдън, отведи тихичко стария дърдорко до най-близкия бряст и го обеси по-нежничко нейде, дето ще мога да го видя, когато мина с коня си оттам. Добър път, добри Кондол, мили Тиндол; отиваш право в рая; добър път!

— Не, славни господарю — отговори Кондол с пресилена раболепна усмивка, — щом заповядвате, както ви подобава, аз ще изпълня, доколкото мога, заповедта ви.

— Само че сега, приятелю каза сър Даниъл, — ще подпишете за четиридесет лири. Такъв хитрец като тебе, дявол да го вземе, изкарва повече от седемдесет шилинга. Селдън, внимавай да напише както трябва и да се подпише пред надлежните свидетели.

И сър Даниъл, най-веселият рицар в Англия, отпи от билковия ейл и се облегна със смях на стола.

В това време момчето на пода се размърда, привдигна се и се огледа изплашено.

— Ела насам — каза сър Даниъл и докато момчето стана и тръгна полека към него след тази заповед, той се отпусна назад и се разсмя с глас. — Кълна се в Христовия кръст! Какво яко момче!

Момчето почервеня от яд и стрелна с омраза лорда с тъмните си очи. Сега, когато беше право, по-мъчно можеха да се определят годините му. Лицето му беше гладко като на дете, но изражението не беше детско; снагата му беше необикновено тънка, а походката малко особена.

— Защо ме повикахте, сър Даниъл? — попита то. — За да се присмеете на моята зла участ ли?

— А защо да не се посмея? — каза рицарят. — Моля ти се, мили мърморко, позволи да се посмея. Ако би могъл да се видиш, уверявам те, че и ти би се разсмял.

— Добре — каза момчето, като почервеня пак, — ще отговаряте за всичко. А сега смейте се, докато още можете!

— Слушайте, мили мой — отвърна сър Даниъл малко по-сериозно, — не мисли, че ти се присмивам, аз само се шегувам, както прилича между роднини и близки приятели. Ще ти устроя сватба за хиляда лири, разбираш ли и безкрайно много ще те обичам. Отвлякох те наистина малко грубо, както повеляват времената; но отсега нататък ще те закрилям от все сърце и ще ти служа с радост. Ти ще станеш госпожа Шелтън — лейди Шелтън, бога ми! Защото момчето ще напредва. Хайде де! Няма защо да се червиш от искрения смях; той прогонва тъгата. Който се смее, зло не мисли, скъпи мой! Я слушай, драги стопанино, донеси ядене на моя братовчед мастър Джон. Седни, миличък, и си хапни.

— Не — каза мастър Джон, — нищо няма да хапна. Щом ме въвличате в такъв грях, ще постя за спасението на душата си. Ще те помоля само, добри стопанино, да ми дадеш чаша вода. Ще ти бъда много задължен за любезността.

— Ти ще получиш опрощение за греховете си, дявол да те вземе! — извика рицарят. — Ще се изповядаш и толкова! Успокой се и яж!

Но момчето беше упорито: то изпи само чаша вода, загърна се с плаща, седна в един отдалечен ъгъл и се размисли.

След час-два в селото настана суматоха, чуха се провиквания на часовои, звънтене на оръжие и конски тропот; след малко пред вратата на странноприемницата спряха войници; а на прага застана напръсканият с кал Ричард Шелтън.

— Бог да ви закриля, сър Даниъл! — извика той.

— Как! Дик Шелтън! — извика рицарят. Като чу името на Дик, другото момче погледна с любопитство. — А где е Бенет Хач?

— Благоволете, господарю рицар, да приемете този пакет от сър Оливър, там всичко е подробно обяснено — отговори Ричард, като подаде писмото от свещеника. — И моля ви, побързайте да заминете за Райзинхъм; по пътя насам срещнахме вестоносец, който препускаше с писмо; от него научихме, че Лорд Райзинхъм е обграден от страхотно по-многоброен противник и е загубен без вашата помощ.

— Какво казваш? Обграден от по-многоброен противник ли? — отговори рицарят. — Тогава ще побързаме да си седим тук, драги Ричард — Както вървят работите в нашето нещастно кралство, който препуска най-полека, ще стигне най-далеко. Казват, че било опасно да се бавиш; аз пък мисля, че е по-опасно да бързаш; запомни това, Дик. Но чакай да видя най-напред какъв добитък си докарал. Селдън, изнеси факла пред вратата!

Сър Даниъл излезе на селската улица и разгледа при червената светлина на факлата новодошлите бойци. Не го обичаха като съсед, нито като господар, но тези, които се сражаваха под неговата заповед, го обичаха като военачалник. Решителността му, изпитаната смелост, грижите за удобствата на бойците, дори грубите му шеги се нравеха на тези юначаги в ризници и шлемове.

— Кълна се в разпятието! — извика той. — Какви жалки псета! Едните криви като лъкове, другите тънки като копия! Слушайте, приятели, вие ще бъдете в първите редици в боя. Няма какво да ви жаля, приятели! Я виж оня стар селяк на шарения кон! Някой двегодишен овен, яхнал свиня, по би приличал на войник! Ха-а, Клипсби, и ти ли си тук, стари плъхо? Ето от кого ще се отърва с радост! Ти ще вървиш пред всички, а на кожената ти ризница ще нарисувам мишена, та по-лесно да те улучат стрелците; ти, драги, ще ми показваш пътя.

— Ще ви показвам какъвто път пожелаете, сър Даниъл, освен пътя за отмятане от една страна към друга — отвърна дръзко Клипсби.

Сър Даниъл се разсмя с глас.

— Добре го каза — извика той. — Остър език имаш, дявол да те вземе! Но аз ти прощавам шегата. Селдън, погрижи се да нахранят и хората, и конете!

Рицарят се върна в странноприемницата.

— Хайде, приятелю Дик — каза той, — започвай. Ето ти хубав ейл и бекон. Яж, докато чета писмото.

Сър Даниъл отвори пакета, зачете и почна да се мръщи. Когато свърши четенето, се замисли. А след това погледна изпитателно Дик.

— Дик — каза той, — чете ли тия жалки стихчета?

Момъкът отговори утвърдително.

— В тях се споменава за баща ти — продължи рицарят, — и някой налудничав обвинява нашия нещастен дърдорко — свещеника, че е негов убиец.

— Той най-усърдно отрече — отговори Дик.

— Отрече ли? — извика рязко рицарят. — Не му вярвай. Той има дълъг език и бъбри като врабец. Някой ден, Дик, при по-свободно време ще ти разправя най-подробно всичко. Много основателно подозираха някой си Дъкуърт, но времената бяха смътни и не можехме да получим правосъдие.

— В замъка ли стана убийството? — запита Дик с разтуптяно сърце.

— Между замъка и Холиуд — отговори спокойно сър Даниъл; но крадешком наблюдаваше мрачно и подозрително лицето на Дик. — А сега — добави рицарят, — побързай да се нахраниш, защото ще се върнеш в Тънстол с писъмце от мене.

Лицето на Дик се помрачи.

— Моля ви се, сър Даниъл — каза той, — изпратете някой селянин! Позволете ми да взема участие в битката. Уверявам ви, че мога да се бия!

— Не се съмнявам — отговори сър Даниъл, като седна да пише. — Но тук, Дик, няма да се печели бойна слава. Аз ще си стоя в Кетли, докато получа сигурни указания накъде клони успехът и тогава ще се присъединя към победителя. Не ме обвинявай в страхливост; това е само благоразумие, Дик; нашето нещастно кралство е така разкъсано от бунтове, престолът и охраната му минават толкова често от ръце в ръце, щото никой не знае какво ще стане утре. Ветрогоните и бъбриците се бият, а лорд Здрав Разум си стои настрана и чака.

С тези думи сър Даниъл обърна гръб на Дик, отиде да седне в другия край на дългата маса и започна да пише, като продължаваше да се мръщи, защото историята с черната стрела не му даваше покой.

В това време, докато продължаваше усърдно да закусва, младият Шелтън усети, че някой го побутна по ръката и зашепна на ухото му:

16

Двадесет шилинга правят една лира. Б.пр.