Мадам Бовари

Черният плат, напръскан със сребърни капки като сълзи, се подигаше навремени и откриваше саркофага. Уморените носачи забавяха хода; и я носеха с непрекъснати тласкания напред, като ладия, която се люшка от всяка вълна.

Пристигнаха.

Мъжете отидоха до края, до едно място в лехата, дето бе изкопан гробът.

Наредиха се наоколо; и докато свещеникът говореше, червената пръст, изхвърлена по краищата, се свличаше в ъглите безшумно и непрестанно.

Сетне, когато нагласиха четирите въжета, бутнаха саркофага върху тях. Той видя как я спускаха. Спускаха я дълго.

Най-после се чу сблъскване; въжетата се измъкнаха горе със скърцане. Тогаз Бурнизиан взе лопатата, която Лестибудоа му подаваше; с лявата си ръка, като едновременно поръсваше с дясната, той хвърли силно голям къс отрязана с лопатата земя; и дъската на ковчега, ударена от камъните, издаде оня ужасен звук, който ни се струва, че е тътен на вечността.

Духовникът подаде ръсилото на съседа си. Той беше Оме. Той важно го раздруса, след това го даде на Шарл, който се смъкна до колене в пръстта и като хвърляше пълни шепи от нея, в същото време викаше: „Сбогом“ Изпращаше й целувки, влачеше се към гроба, за да се варови там заедно с нея.

Отведоха го; и той скоро се укроти, изпитвайки може би както всички други неясно доволство, че най-сетне се бе свършило.

На връщане дядо Руо спокойно запуши лулата си, нещо, което Оме в дълбочините на душата си намери, че не е много прилично. Той забеляза също, че г. Бине се бе въздържал да дойде, че Тюваш се беше „измъкнал“ след опелото и че Теодор, слугата на нотариуса, носеше синя дреха, като че не можеше да намери черна, защото такъв е, дявол да го вземе, обичаят! И за да сподели мнението си, отиваше от една група до друга. Всички жалеха за смъртта на Ема и особено Льорьо, който не бе пропуснал да дойде на погребението.

— Клетата мила женица! Каква мъка за мъжа й!

Аптекарят поемаше:

— Ако не бях аз, знаете ли, той щеше да предприеме някакво гибелно покушение срещу себе си!

— Такава добра! Миналата събота я видях в дюкяна си!

— Нямах свободно време — каза Оме — да приготвя няколко думи, които можех да произнеса на гроба й.

Като се върна в къщи, Шарл се съблече, а дядо Руо свали синята си блуза. Тя беше нова и тъй като, докато бе пътувал, често избърсваше очите си с ръкавите, беше пуснала боя по лицето му; а сълзите бяха набраздили пласта от прах, с който бе изцапана.

Госпожа Бовари — майката, беше при тях. И тримата мълчаха. Най-сетне старият въздъхна:

— Спомняте ли си, приятелю, че дойдох веднъж в Тост, когато вие бяхте загубили първата си покойница. Тогава аз ви утешавах! Имах какво да ви кажа, но сега…

Сетне със стенание, което подигна високо гърдите му, добави:

— Ах, знаете ли, за мене това е край! Изпратих жена си… след туй сина си… и ето днес — дъщеря си.

Той пожела веднага да се върне в Берто, като казваше, че не би могъл да спи в тая къща. Отказа дори да види внучката си.

— Не! Не! Ще ми бъде много тежко. Вие ще я целунете силно заради мене! Сбогом!… Вие сте добър момък! И после аз никога няма да забравя това — каза той, като тупна бедрото си, — не се бойте! Ще си получавате пак винаги пуйката.

Ала когато се изкачи на склона, той се обърна, както някога се бе обърнал на пътя за Сен-Виктор, когато се разделяше с нея. Прозорците на градчето бяха цели в пламък от полегатите лъчи на слънцето, което залязваше в ливадите. Засенил с ръка очите си, той съзря на хоризонта оградено с каменен зид място, в което тук-таме имаше китки дървеса между бели камъни, сетне продължи пътя си със ситен тръс, защото кончето му куцаше.

Макар да бяха уморени, Шарл и майка му останаха да разговарят много дълго време. Приказваха за някогашните дни и за бъдещето. Тя щеше да се настани в Йонвил, да гледа домакинството, нямаше вече да се разделят. Тя беше ловка и ласкава, радвайки се в душата си, че отново си възвръща обичта му, която от толкова години й се изплъзваше. Удари полунощ. Градчето както обикновено беше тихо, а Шарл, буден, непрекъснато мислеше за нея.

Родолф, който цял ден бе скитал из гората, за да се разсее, спокойно спеше в своя замък; и Леон, някъде си, също спеше.

Имаше друг един, който в тоя час не спеше.

Над гроба между елите едно коленичило дете плачеше и гърдите му, съкрушени от риданията, се задъхваха в мрака под бремето на безпределна жалба, по-нежна от луната и по-непрозирна от нощта. Изведнъж желязната ограда скръцна. Беше Лестибудоа; той идеше за лопатата си, която бе забравил преди малко. Той позна Жюстен, покатерил се по стената, и разбра тогава кой е бил злосторникът, който му крадеше картофите.

XI

На другия ден Шарл нареди да му доведат малката. Тя поиска да види майка си. Отговориха й, че отсъства, че ще й донесе играчки. Берта няколко пъти пита; сетне полека-лека вече не се сещаше. Веселостта на детето разкъсваше сърцето на Бовари и той трябваше да търпи непоносимите утешения на аптекаря.

Паричните сделки скоро пак започнаха, тъй като г. Льорьо подбуждаше своя приятел Венсар и Шарл се задължи за прекомерни суми; защото той никога не пожела да се съгласи да остави на публична продан и най-малкия от мебелите, които са били нейни. Майка му се отчая от това. Но той се възмути от нея. Той съвсем се бе променил. Тя напусна къщата.

Тогава всички почнаха да използват. Госпожица Ламперьор поиска да й се плати за шест месеца уроци, макар че Ема никога не бе взела ни един (въпреки сметката, която й бе дала, за да я види Бовари): така беше уговорено помежду им; книжарят, който заемаше книги за четене, поиска абонамент за три години; стрина Роле поиска разноските за двадесетина писма и понеже Шарл й поиска обяснение, тя има деликатността да отговори:

— Ах, нищо не зная! Това бяха нейни работи.

При всеки дълг, който плащаше, Шарл мислеше, че се е свършило. Но други идеха непрекъснато.

Той поиска от пациентите да му платят за старите визити. Показаха писмата, които жена му беше изпратила. Тогава той трябваше да се извинява.

Сега Фелисите носеше роклите на госпожата; не всичките, защото той бе взел някои и отиваше да ги гледа в кабинета си, дето се затваряше; тя беше на ръст горе-долу като нея; често, като я виждаше в гръб, Шарл се излъгваше и викаше:

— О, остани! Остани!

Но на Петдесетница тя избяга от Йонвил, отвлечена от Теодор, като задигна всичко, което бе останало в гардероба.

По това време госпожа вдовицата Дюпюи има честта да му съобщи за „бракосъчетанието на г. Леон Дюпюи, неин син, нотариус в Ивето, с госпожица Леокади Льобьоф от Бонвил“. Между поздравленията, които й отправи, Шарл написа следната фраза: „Колко би се зарадвала моята клета жена!“

Един ден, ходейки безцелно из къщата, той се бе качил на тавана и усети под пантофите си топка смачкана хартия. Разгъна я и прочете: „Смелост, Ема, смелост! Аз не искам да бъда нещастието на вашия живот.“

Беше писмото на Родолф, паднало на земята между сандъците, останало там и отвеяно към вратата от вятъра през прозорчето. И Шарл остана съвсем неподвижен и с отворена уста на същото място, дето някога, много по-бледа от него, Ема, отчаяна, бе пожелала да умре. Най-сетне той съзря едно малко „Р.“ долу, на втората страница. Кой беше той? Той си припомни редовните посещения на Родолф, внезапното му изчезване и неестественото му държане, когато два-три пъти след това го беше виждал. Но почтителният тон на писмото го заблуди.

„Те може би са се обичали платонически“ — каза си той.

От друга страна, Шарл не беше от ония, които се вдълбочават до същината на нещата; той отстъпи пред доказателствата и неговата смъртна ревност се изгуби в безпределността на скръбта му.

Всички, мислеше той, трябва да са я обожавали. Сигурно всички мъже са я желали. Тя му се стори още по-хубава; и усещаше непрестанно бясно въжделение към нея, което разгаряше отчаянието му, защото сега беше неосъществимо.