Мадам Бовари

Връщайки се вечерта, Шарл премисляше една по една казаните от нея фрази, стараейки се да си ги припомни, да допълни смисъла им, за да може да си представи оная част от нейното съществуване, която тя бе изживяла, преди още той да я познава. Но ни веднъж не можа да я види в мисълта си по-друга от тая, която бе видял първия път, или не такава, каквато преди малко бе я оставил. После се запита какво ли ще стане с нея, ако се омъжи, и за кого би се омъжила. Уви! Чичо Руо бе много богат, а тя… толкова хубава! Но лицето на Ема отново и непрестанно изникваше пред очите му и нещо еднозвучно, подобно на бръмченето на пумпал, звънтеше в ушите му: „Ами ако ти се ожениш за нея? Ако ти се ожениш?“ През нощта той не спа, гърлото му бе свито, мъчеше го жажда; той стана да пие вода от каната и отвори прозореца; небето бе обсипано със звезди, лъхаше топъл вятър; в далечината лаеха кучета. Той извърна глава към Берто.

Като размисли, че най-сетне нищо не рискува, Шарл си каза, че при първия удобен случай ще направи предложение; но винаги, когато имаше такъв случай, от страх, че не ще намери подходящите думи, не можеше да отвори уста.

Чичо Руо нямаше нищо против да го отърват от дъщеря му, която не му вършеше почти никаква работа в къщи. Пред себе си той я извиняваше, намираше, че тя е твърде умна, за да се занимава със земеделие — занаят, прокълнат от небето, тъй като не се е видяло някой да стане милионер от това. Добрият човечец не само че не бе натрупал богатство от земеделие, но всяка година губеше: защото, макар и да водеше отлично пазарлъците — хитростите на занаята му доставяха голямо удоволствие, — земеделието в истинския смисъл на думата и вътрешното управление на чифлика съвсем не бяха работа за него. Нему бе приятно да стои с ръце в джобовете и щом се отнасяше за удобствата на собствения му живот, той не пестеше: искаше да бъде добре нахранен, добре отоплен, добре настанен. Обичаше силния сидър, сочните печени бутове и кафе с коняк. Хранеше се в готварницата самичък срещу огъня, на масичка, която му донасяха наредена като в театър.

Та когато забеляза, че в присъствието на дъщеря му Шарл се изчервява, което означаваше, че някой ден ще му я поиска за съпруга, той премисли надълго цялата работа. Намираше го наистина слабоват и не тъкмо такъв зет му се искаше; но казваха, че бил почтен, пестелив, много образован и сигурно нямаше да го върти много за зестрата. И тъй като чичо Руо щеше да бъде принуден да продаде двадесет акра от своя имот, а дължеше много и на зидаря, и на сарача, и трябваше да сменя оста на пресата си, той каза:

— Ако ми я поиска, ще му я дам.

По Архангеловден Шарл бе отишъл да прекара три дни в Берто. Последният ден беше минал като предните — в отлагане от един четвърт час на друг. Чичо Руо отиде да го изпрати; вървяха по изровен път и скоро щяха да се разделят; моментът беше удобен. Шарл го отложи до завоя на плета и най-сетне, когато отминаха и него, промълви:

— Господин Руо, бих искал да ви кажа нещо.

Спряха се, Шарл мълчеше.

— Хайде, кажете си приказката! Та мигар аз не знам? — каза чичо Руо, като се смееше тихичко.

— Чичо Руо… чичо Руо — смотолеви Шарл.

— Нямам нищо против — продължи чифликчията. — Но макар че малката мисли като мене, все пак и тя трябва да каже мнението си. Сега вие си идете. Аз ще се върна в къщи. Ако отговорът е „да“, разберете ме добре, недейте се връща, за да не ви виждат хората, а пък и, от друга страна, това много би я развълнувало. Но за да не си тровите кръвта, аз ще разтворя широко капака на прозореца: вие ще можете да го видите изотзад, като се наведете над плета.

И се отдалечи.

Шарл върза коня си за едно дърво. Отърча и се изправи на пътеката; почака. Мина половин час, после преброи на часовника си деветнадесет минути. Изведнъж се чу шум от удар в стената, капакът бе отметнат, дръжката още трептеше.

На другия ден в девет часа сутринта Шарл беше вече в чифлика. Когато влезе, Ема се изчерви, като в същото време от приличие се мъчеше да се засмее. Чичо Руо прегърна бъдещия си зет. Заговориха по материални въпроси, впрочем имаха още време за това, тъй като не беше прилично сватбата да стане, преди да изтече жалейката на Шарл, т.е. към пролетта на следващата година.

Зимата мина в очакване. Госпожица Руо се занимаваше с прикята си. Част от нея бе поръчана в Руан, а тя сама си уши нощници и шапчици по модни рисунки, които взе назаем. Когато Шарл идваше в чифлика, приказваха за приготовленията около сватбата, обмисляха в кое помещение ще бъде угощението, съобразяваха колко ястия ще трябват и с какво да започнат.

На Ема й се искаше да се венчае в полунощ, при запалени светилници; но чичо Руо съвсем не можа да разбере тая приумица. Така че дигнаха една сватба, на която присъстваха четиридесет и трима души, като прекараха на трапезата шестнадесет часа, и която продължи и на другия ден, че дори отчасти и през следните дни.

IV

Гостите пристигнаха рано — в коли, в кабриолети с по един кон, в двуколки със скамейки, в стари кабриолети без покрив, в пътнически коли с кожени завеси, а младежите от близките села — с каруци, препускайки тръс и силно раздрусвани, понеже стояха прави, на редици, с опрени на ритлите ръце, за да не паднат.

Дойдоха от десетина левги наоколо, от Годервил, от Норманвил и от Кани. Бяха поканили всички роднини на двете семейства, бяха се сдобрили с всички приятели, с които бяха скарани, бяха пратили писмени покани на отдавнашни, полузабравени познати.

От време на време зад оградата се чуваше плющене на камшик; вратникът бързо се отваряше; влизаше някоя каруца. Препускайки чак до първото стъпало на площадката, тя изведнъж спираше, изтърсваше хората, които слизаха от всички страни, като търкаха колене и разкършваха ръце. Дамите, с малки шапчици, носеха градски рокли, златни верижки за часовник, пелерини с кръстосани на колана краища или пъстри шалчета, които бяха забодени на гърба с карфици и откриваха отзад шията. Хлапетата, облечени като бащите си, изглежда, се чувстваха неудобно в новите си дрехи (много от тях за пръв път в живота си обуваха ботуши), а до тях, не смеейки да продума, облечено в бялата рокля от първото си причастие, удължена по тоя случай, се виждаше някое четиринадесет-петнадесетгодишно девойче, навярно братовчедка или по-възрастна сестра — червенобузесто, смутено, с омазани от розова помада коси, което много се страхуваше да не изцапа ръкавиците си…

Тъй като нямаше достатъчно коняри, за да разпрягат колите, господата запретваха ръкави и сами вършеха това. Според различното си обществено положение, те носеха фракове, рединготи, жакети — хубави дрехи, гледани с почит от цялото семейство и изваждани от скриновете само в тържествени случаи: рединготи с дълги поли, развявани от вятъра, с цилиндрична яка и джобове, широки като торби, долни палта от дебело сукно, които се носеха обикновено с някаква фуражка с меден обръч около козирката: много къси жакети с по две копчета на гърба, едно до друго, като чифт очи, твърдите пешове на които сякаш бяха отсечени с дърводелска тесла от един къс. Други (те обаче сигурно щяха да бъдат в долния край на трапезата) носеха празнични блузи, т.е. блуза с обърната на раменете яка, със ситно надиплен гръб и с шит колан, ниско под кръста.

Ризите бяха изпъкнали върху гърдите като брони! Всички току-що се бяха остригали, бяха гладко избръснати; ушите им стърчаха, някои, станали още преди съмване, поради липса на светлина за бръснене бяха се порязали на диагонал под носа или по челюстите, или с олющена колкото трифранкова монета кожа, възпалена от вятъра при пътуването, така че тия пълни, весели, бели лица бяха нашарени подобно мрамор с розови петна.

Тъй като кметството беше на половин миля от чифлика, отидоха там пешком и след обреда се върнаха пак така в църквата. Шествието, отначало непрекъснато като пъстра лента, извита из полето по тясната лъкатушна пътека между зелените жита, скоро се проточи и се разкъса на отделни групи, които се спираха да приказват. Най-напред вървеше цигуларят с цигулката си, окичена с панделки, навити като охлюви, после идеха младоженците, роднините, подир тях вървяха безредно приятелите, а децата оставаха назад и се забавляваха да скубят класовете на овеса или да играят помежду си, но така, че да не ги виждат другите. Роклята на Ема, прекалено дълга, малко се влачеше; от време на време тя се спираше да я подигне и със своите облечени в ръкавици пръсти отмахваше внимателно острите треви и малките бодили на магарешките тръни, докато Шарл, с отпуснати ръце, я чакаше да свърши. Чичо Руо, с нов цилиндър и фрак с ръкави, дълги до ноктите, водеше под ръка старата госпожа Бовари. Колкото за господин Бовари — бащата, който всъщност презираше всички тия хора, той бе дошъл просто в редингот с военна кройка, с един ред копчета, и обсипваше с изтъркани любезности една млада, руса селянка. Тя му се кланяше, червеше се, не знаеше какво да отговори. Другите сватбари приказваха за своите работи или се закачаха, настройвайки се предварително за веселбата, а ако човек се вслушаше, можеше да долови непрекъснатото скрибуцане на цигуларя, който продължаваше да свири из полето. Щом видеше, че е изпреварил много другите, той се спираше да отдъхне, търкаше продължително с колофон лъка си, за да скрибуцат по-добре струните, и пак потегляше, като ту навеждаше, ту дигаше грифа на цигулката, за да си отмерва такта. А шумът й пропъждаше птичките надалеч.