Мадам Бовари

Ала ликуването, което озаряваше всички лица, сякаш помрачаваше стопанката на странноприемницата г-жа Льофрансоа. Изправена върху стъпалата на готварницата, тя мърмореше тихичко:

— Каква глупост! Каква глупост е тая тяхна палатка! Да не мислят, че префектът ще се чувства добре, ако обядва в палатка като палячо? И с тая празна работа те казват, че се грижат за доброто на страната! Тогава нямаше защо да викат някакъв си просташки готвач от Ньошател! И за кого? За говедари и голтаци!…

Мина аптекарят. Той беше в черен фрак, с нанкинови панталони, касторени обувки и като никога с шапка — нисък цилиндър.

— Ваш покорен слуга! — каза той. — Извинете, бързам.

А тъй като дебелата вдовица го запита де отива, той отвърна:

— Вижда ви се смешно, нали? Аз, който винаги стоя затворен в лабораторията си, както плъхът от приказките в сиренето.

— Какво сирене? — попита стопанката на странноприемницата.

— Не, нищо, нищо! — отвърна Оме. — Исках само да ви обясня, госпожа Льофрансоа, че обикновено стоя затворен у дома си. Но днес поради обстоятелствата трябва да…

— А, вие отивате там? — каза тя с израз на презрение.

— Да, отивам там — отвърна учуденият аптекар. — Нали съм член на съвещателната комисия?

Стрина Льофрансоа го гледа няколко минути и най-после отговори с усмивка:

— То е друго нещо! Но какво общо имате вие със земеделието? Нима разбирате нещо?

— Щом съм аптекар, сиреч химик, естествено разбирам. А тъй като химията има за предмет изучаването на взаимното и молекулно действие на всички природни тела, то и земеделието влиза в нейната област. И наистина съставът на тора, ферментацията на течностите, анализата на газовете и влиянието на гниенето, питам ви, мигар това не е чисто и просто химия?

Стопанката на странноприемницата не отговори нищо. Оме продължи:

— Мислите ли, че за да бъдеш агроном, е необходимо да си орал сам земята или да си отглеждал домашни птици? По-скоро трябва да знаеш състава на веществата, за които става дума, геологическите слоеве, атмосферните влияния, качеството на почвите, на минералите, на водите, плътността на разните тела и тяхната капилярност! И какво ли не още! И трябва да владееш основно всички начала на хигиената, за да ръководиш и критикуваш строежа на сградите, режима на домашните животни, храненето на слугите! Освен това, госпожа Льофрансоа, трябва да знаеш ботаника; да можеш да разпознаваш растенията. Разбирате ли? Кои са лечебни и кои вредни, кои са непроизводителни и кои хранителни, добре ли е да ги изтръгнеш от едно място и да ги присадиш на друго, да разпространяваш едни, да унищожаваш други; с една дума, трябва да бъдеш в течение на науката, като четеш брошурите и бюлетините, да бъдеш винаги нащрек, за да посочваш подобренията…

Кръчмарката не сваляше очи от „Френското кафене“, а аптекарят продължи:

— Дай боже нашите земеделци да бъдат химици или поне да се вслушват повече в съветите на науката! Ето, аз написах неотдавна едно дебело книжле, едно изложение с повече от седемдесет и две страници, озаглавено: „За сидъра, за производството и действието му заедно с няколко размишления по тоя въпрос“, което изпратих на агрономическото дружество в Руан; то дори ми донесе честта да бъда избран за член на това дружество, секция земеделие, отдел плодни растения. И ако моят труд беше обнародван…

Но аптекарят спря, защото г-жа Льофрансоа му се видя много заета с нещо.

— Погледнете ги! — каза тя. — Нищо не проумяват! Такава просташка гостилница!

И като вдигна рамене, от което брънките на плетената й рокля се разтегнаха на гърдите, тя посочи с две ръце кръчмата на своя съперник, от която сега се чуваха песни.

— Впрочем той няма да изтрае дълго време — добави тя. — До една седмица всичко ще бъде свършено.

Оме се стъписа от смайване. Тя слезе няколко стъпала и почна да му говори на ухото:

— Как? Мигар не знаете? Тая седмица ще му наложат запор. Льорьо го изкарва на продан. Той го съсипа с полици.

— Каква ужасна катастрофа! — провикна се аптекарят, който винаги намираше подходящи изрази за всички възможни обстоятелства.

И гостилничарката почна да му разправя историята, която знаеше от Теодор, слугата на г. Гийомен, и макар че мразеше Телие, тя осъждаше Льорьо. Той беше съблазнител, подлизурко.

— А, вижте, ето го пред халите — каза тя. — Той поздравява госпожа Бовари, която е със зелена шапка. Тя дори върви под ръка с господин Буланже.

— Госпожа Бовари! — рече Оме. — Бързам да й поднеса почитанията си. Може би ще й бъде приятно да получи едно място при оградата, под галерията.

И без да слуша стрина Льофрансоа, която го викаше да му разправи всичко по-надълго, аптекарят се отдалечи бързо, с усмивка на уста и с твърда стъпка, като поздравяваше надясно и наляво и като изпълваше голямо пространство с дългите поли на фрака си, които се развяваха зад него.

Родолф го съгледа отдалеч и ускори крачки; но госпожа Бовари се запъхтя; той тръгна по-бавно и като се усмихна, каза й с груб тон:

— Исках да избегнем оня дебелак, нали знаете, аптекаря.

Тя го бутна с лакът.

„Какво ли значи това?“ — попита се той и я погледна с крайчеца на окото, продължавайки да върви.

Нейният профил беше толкова спокоен, че нищо не можеше да долови в него. Той се очертаваше цял осветен в овала на шапката с бледи панделки, подобни на листа на тръстика. Очите й с дълги извити ресници гледаха напред и макар и широко отворени, изглеждаха малко свити от скулите поради кръвта, която тупаше леко под тънката й кожа. Носовата преградка бе обагрена в розов цвят. Тя навеждаше глава към рамото си и между устните й се съзираха седефените крайчета на нейните бели зъби.

„Дали не се подиграва с мене?“ — мислеше Родолф.

А тоя жест на Ема беше само предупреждение; защото г. Льорьо ги придружаваше и от време на време, като че за да започне разговор, им се обаждаше:

— Какъв великолепен ден! Всички са навън! Вятърът духа от изток!

Но и госпожа Бовари, и Родолф почти не му отговаряха, макар че при най-малкото тяхно движение той приближаваше, казваше „моля“ и вдигаше ръка към шапката си.

Когато стигнаха до къщата на ковача, Родолф, вместо да продължи пътя до бариерата, изведнъж пое до една пътека и увлече госпожа Бовари със себе си; той извика:

— Довиждане, господин Льорьо! Всичко хубаво!

— Как го отпратихте! — каза тя, смеейки се.

— Защо ще позволяваме на другите да ни досаждат! — продължи той. — И щом днес имам щастието да бъда с вас…

Ема се изчерви. Той не довърши изречението си, а заговори за хубавото време и за удоволствието да се ходи по тревата. Няколко маргаритки бяха поникнали.

— Какви хубави цветчета — каза той, — стигат за гаданията на всички влюбени от околността.

И добави:

— Да откъсна ли? Как мислите?

— Та вие влюбен ли сте? — отвърна тя, като се изкашля.

— Хе, хе, кой знае? — отговори Родолф.

Ливадата почваше да се пълни с хора и жените блъскаха минувачите с големите си чадъри, с кошниците и с децата си. Често трябваше да се отстраниш пред някоя дълга редица селянки, слугини със сини чорапи, с плоски обувки, със сребърни пръстени и които лъхаха на мляко, когато човек минаваше край тях. Те вървяха хванати за ръце и заемаха така цялата дължина на поляната, от редицата на трепетликите до палатката за банкета. Но сега беше моментът за прегледа на добитъка и земеделците един след друг прииждаха в нещо като хиподрум, ограден с дълго въже, вързано за върлини.

Добитъкът беше вече тук, неравно подреден с нееднаквите си задници и с муцуни, обърнати към опъната връв. Задрямвали свине забиваха зурли в земята; телета мучаха; блееха кози; крави, подвили крак, бяха отпуснали кореми на тревата, бавно преживяха и мигаха с тежките си клепки от мушиците, които гъмжаха около тях. Каруцари със запретнати ръкави държаха до оглавниците изправени на задните си нозе жребци, които с широко отворени ноздри цвилеха към кобилите. Самите кобили оставаха спокойни, с проточени глави и увиснали гриви, а техните малки кончета почиваха в сянката им или идеха навремени да сучат; и над дългата вълнообразна линия на всички тия струпани тела вятърът повдигаше като вълна някоя бяла грива или изпъкваха остри рога и глави на тичащи хора. Встрани, вън от оградата, на стотина крачки по-далече стоеше едър бик с намордник и с желязна халка в ноздрите, неподвижен като бронзова статуя. Едно дрипаво дете го държеше с въже.