Мадам Бовари

Ема слезе няколко стъпала и извика Фелисите. Леон бързо хвърли наоколо си един обгръщащ всичко поглед, който спря по стените, по етажерките, сякаш искаше да проникне във всичко, да отнесе всичко.

Но тя влезе и прислужницата доведе Берта, която люлееше на връвчица една вятърна мелница, обърната наопаки.

Леон я целуна няколко пъти по шийката.

— Сбогом, мило дете, сбогом, миличко, сбогом!

И я даде на майка й.

— Изведете я — каза тя.

Останаха сами.

Госпожа Бовари, обърната гърбом, бе залепила лице на прозореца; Леон държеше каскета си в ръка и тупаше леко бедрото си с него.

— Ще вали дъжд — каза Ема.

— Имам наметка — отговори той.

— А!

Тя се обърна с наведена брадичка и чело, издадено напред. Светлината се плъзгаше по лицето й като по мрамор до извивката на веждите, без да може да се разбере какво гледаше Ема в кръгозора, нито какво мислеше в себе си.

— Хайде, сбогом! — въздъхна той.

Тя вдигна глава с внезапно движение:

— Да, сбогом… тръгвайте!

Те пристъпиха един към друг; той подаде ръка, тя се подвоуми.

— Значи, по английски — каза тя, като се помъчи да се засмее, и му подаде ръката си.

Леон я усети между пръстите си и стори му се, че най-съкровеното от цялото му същество преливаше в тая влажна длан.

После разтвори ръка, очите им пак се срещнаха и той изчезна.

Когато стигна до халите, той спря и се скри зад един стълб, за да погледа за последен път тая бяла къща с четирите зелени жалузи. Стори му се, че вижда зад прозореца на стаята сянка; но завесата сама, като че никой не я досягаше, се откачи от розетката, раздвижи бавно дългите си, полегати дипли, които наведнъж се разстлаха, и остана права, по-неподвижна от варосана стена. Леон хукна.

Отдалеч той видя на пътя кабриолета на шефа си, а встрани човек с престилка от зебло, който държеше коня. Оме и господин Гийомен разговаряха. Чакаха го.

— Прегърнете ме — каза аптекарят просълзен, — ето ви палтото, скъпи приятелю; пазете се от студа! Грижете се за себе си! Гледайте се!

— Хайде, Леон, качвай се! — каза нотариусът.

Оме се наведе над калника и с пресечен от хълцания глас отрони двете тъжни думи:

— Добър път!

— Довиждане — отговори господин Гийомен. — Хайде, карай!

Те заминаха. Оме си отиде.

Госпожа Бовари бе отворила прозореца към градината и гледаше облаците.

Те се трупаха на запад над залеза, към Руан, и бързо търкаляха своите черни спирали, иззад които излизаха широки слънчеви ивици като златни стрели от някакъв провиснал трофей, докато останалата част на пустото небе беше бяла като порцелан. Ала един пристъп на буря преви тополите и изведнъж рукна дъжд; той зачука по зелените листа. Сетне слънцето отново блесна, кокошки закудкудякаха, врабците пърхаха в мокрите храсти и стичащите се по пясъка вадички носеха розови акациеви цветчета.

„Ах, колко далеч трябва да е вече той!“ — помисли тя.

Господин Оме както обикновено дойде в шест и половина часа по време на вечерята.

— Е — рече той, — значи, изпроводихме преди малко нашия младеж?

— Изглежда! — отговори лекарят.

После се изви на стола и запита:

— А какво ново към вас?

— Нищо особено. Само жена ми следобед е малко поразстроена. Нали знаете, жените се вълнуват от дреболии! Особено моята! И не бива да им се сърдим за това: тяхната нервна система е много по-податлива от нашата.

— Клетият Леон! — каза Шарл. — Как ли ще живее в Париж? Дали ще може да свикне?

Госпожа Бовари въздъхна.

— Хайде де! — каза аптекарят, като цъкна с език. — Изискани ястия в гостилниците! Маскарадни балове! Шампанско! Уверявам ви, ще кара чудесно!

— Не ми се вярва, че ще се разхайти — забеляза Бовари.

— И аз не вярвам — поде живо г. Оме, — макар че той ще трябва да върви заедно с другите, за да не го сметнат за езуит. А вие не знаете какъв живот водят в Латинския квартал тия обесници с актрисите! Но студентите са много добре гледани в Париж. Щом имат най-мъничкото качество, което може да се хареса, тях ги приемат в най-доброто общество и има дами, дори от предградието Сен-Жермен, които се влюбват в тях, а това им дава възможност по-късно да сключват много изгодни бракове.

— Но — каза лекарят — аз се страхувам за него, че… там…

— Имате право — пресече го аптекарят, — това е опакото на медала! И трябва постоянно да пазите там джобовете си. Да речем, че сте в някоя обществена градина; представя ви се някакъв си господин, добре облечен, дори с орден, когото човек може да сметне за дипломат; дохожда при вас; заприказвате; той хитро кара по-нататък, предлага ви емфие или вдига падналата ви шапка. След това още повече се сближавате; води ви в кафене, кани ви във вилата си, между две чаши вино ви запознава с всякакви хора и използва три четвърти от времето, за да пипне кесията ви или да ви завлече в някои гибелни постъпки.

— Това е вярно — отговори Шарл, — но аз мислех най-вече за болестите, за тифусната треска например, от която боледуват студентите от провинцията.

Ема изтръпна.

— Поради промяната в начина на живот — продължи аптекарят — и от сътресението, последица от тая промяна, което засяга целия организъм. А после парижката вода, нали знаете, ястията в гостилниците, тия гозби с подправки в края на краищата сгорещяват кръвта и не струват, кой каквото ще да казва, колкото една хубава домашна гозба. Аз лично винаги съм предпочитал домашната кухня. Тя е по-здрава! И когато учех фармация в Руан, бях в пансион; хранех се с професори.

И продължи да изказва общите си възгледи и личните си симпатии, докато дойде Жюстен да го вика да приготви „кокоше мляко“24.

— Нито миг почивка! — извика той. — Винаги прикован! Не мога да изляза ни за минута! Като работен кон трябва да се потя с кръв и вода! Какъв окаян ярем!

Като отиде до вратата, попита:

— Сега се сетих: знаете ли новината?

— Какво?

— Това, че е твърде възможно — поде Оме, като дигна вежди и лицето му стана съвсем сериозно — селскостопанският събор на Долна Сена да стане в Йонвил л’Абеи, Поне така се мълви. Тая заран вестникът загатва нещичко. Това ще бъде от най-голямо значение за нашата околия! Но за това пак ще поговорим. Благодаря ви; виждам, Жюстен носи фенер.

VII

Следният ден беше мрачен за Ема. Всичко й се стори обвито в някаква черна мъгла, която смътно плуваше около повърхността на нещата, и мъката нахлуваше в душата й с оня тих вой на зимния вятър, който се чува в запустелите замъци. То беше размисъл за онова, което вече няма да се върне, умора, която обзема човек след всяко свършено нещо, и най-сетне болката от всяко прекъсване на движение, с което си свикнал, внезапното спиране на продължителен трепет.

Както след връщането си от Вобиесар, когато кадрилите се въртяха в главата й, тя усещаше някаква мрачна тъга, някаква тъпа безнадеждност. Виждаше сега Леон по-голям, по-хубав, по-приятен, по-неясен; макар и разделен от нея, той не я бе напуснал, беше тук и стените на къщата сякаш бяха запазили сянката му. Тя не можеше да откъсне поглед от килима, по който беше стъпвал, от празните столове, дето бе седял. Реката продължаваше да тече и тласкаше бавно дребните си вълни към плъзгавия бряг. Много пъти те бяха се разхождали там под същия шепот на вълните върху мъхестите камъчета. Какво хубаво слънце ги беше гряло! Какви хубави следобеди бяха прекарали сами на сянка, в дъното на градината! Той четеше на глас, гологлав, седнал на столче от сухи пръчки; свежият вятър от ливадите размърдваше листата на книгата и латинките на беседката… Ах, той беше заминал — единственото очарование на живота й, едничката възможна надежда за щастие! Как можа тя да не хване това щастие, когато то беше пред нея! Защо не го задържа с две ръце, на колене, когато той искаше да избяга? И тя се прокле, задето не бе обичала Леон; усети жажда за устните му. Обзе я желание да хукне, да го намери, да се хвърли в прегръдките му, да му каже: „Ето ме, твоя съм!“ Но Ема предварително се объркваше от мъчнотиите на намерението си, а желанията й, към които се прибавяше съжаление, ставаха от това още по-силни.

24

„Кокоше Мляко“ — жълтък от яйце, разбит със захар и мляко.