Добавить в цитаты Настройки чтения

Страница 24 из 79

Ема, която го бе хванала под ръка, се облягаше леко на рамото му и гледаше в далечината слънчевия диск, който излъчваше през мъглата своята ослепителна бледност; после тя извърна глава: Шарл беше наблизо. Каскетът му бе нахлупен до веждите и двете дебели устни потреперваха, което придаваше на лицето му някакъв глуповат израз; дори гърбът му, неговият спокоен гръб я дразнеше, а в редингота се виждаше цялото безличие на оня, който го носеше.

Докато го гледаше, вкусвайки така някаква извратена наслада в раздразнението си, Леон приближи една крачка. Студът, от който бе побледнял, сякаш бе изписал на лицето му още по-нежен копнеж; малко широката яка на ризата оставяше да се вижда между връзката и шията кожата му; крайчецът на ухото се подаваше под кичур коси, а сините му големи очи, дигнати към облаците, се сториха на Ема по-бистри и по-хубави от ония планински езера, дето се оглежда небето.

— Клетнико! — извика неочаквано аптекарят.

И отърча при сина си, който току-що бе нагазил във варта, за да боядиса обувките си бели. От укорите, с които го обсипваше баща му, Наполеон почна да реве, а Жюстен се опитваше да изчисти обущата му с връзка слама. Трябваше обаче нож; Шарл предложи своя.

„Ах! — помисли тя. — Той носи в джоба си нож като селяк!“

Почна да пада скреж и те се върнаха в Йонвил.

Вечерта госпожа Бовари не отиде у съседите и когато Шарл излезе, щом се почувства сама, сравнението изпъкна отново с яснотата на почти непосредствено усещане и с онова удължаване на перспективата, което споменът придава на нещата. Загледана от леглото си в пламтящия огън, тя отново както през деня видя изправения Леон, натиснал с една ръка бастунчето си до огъване, с другата хванал Атали, която спокойно смучеше парче лед. Той й се струваше очарователен; не можеше да се откъсне от него; спомняше си го в други положения, в други дни, казани от него думи, звука на гласа му, него целия; и протегнала устни като за целувка, тя повтаряше: „Да, очарователен, очарователен!… Дали не е влюбен? — питаше се тя. — И в кого? Но, разбира се, в мене!“

Всички доказателства за това изведнъж изпъкнаха, сърцето й подскочи. Пламъкът на камината хвърляше на пода весел отблясък; тя се простря по гръб и протегна ръце.

Тогава започна вечната жалба: „О, да би искало провидението! И защо пък не? Кой пречи?“

Когато Шарл се върна в полунощ, тя се престори, че се пробужда и тъй като той вдигаше шум, събличайки се, тя се оплака от силно главоболие; сетне небрежно запита как е минала вечерта.

— Господин Леон — каза той — си отиде рано.

Тя не можа да сдържи усмивката си и заспа с душа, преляла от ново очарование.

На следния ден привечер я посети г. Льорьо, търговец на галантерия. Сръчен човек беше тоя дюкянджия.

Роден в Гаскония, но станал нормандец, към южняшката си бъбривост той притури и кошоазко хитроумие. Неговото тлъсто, отпуснато, безбрадо лице беше сякаш боядисано с настойка от светъл реглис20, а бялата му коса правеше още по-жив острия блясък на черните му очички. Не се знаеше какъв е бил по-рано: едни казваха — пътуващ продавач, други — банкер в Руто. Онова, което се знаеше, бе, че той правеше наум такива сложни сметки, които плашеха дори Бине. Беше вежлив до прекаленост, кръстът му винаги бе полупречупен като на човек, който се покланя или кани някого.

След като остави до вратата шапката си, украсена с парче черен креп, той сложи на масата една зелена кутия и започна с безкрайни любезности да се оплаква на госпожата, че до днес не е могъл да спечели доверието й. Неговото жалко дюкянче нямало с какво да привлече една елегантна дама — той подчерта тая дума. Но стига тя да поръча нещо, и той се наемаше да й достави всичко, каквото пожелае, било разни дреболии, било долни дрехи, плетени неща или модни артикули; защото ходел редовно четири пъти месечно в града. Имал връзки с най-големите търговски къщи. Можели да попитат за него и „Тримата братя“, и „Златната брада“, и „Големият дивак“ — всички тия господа го познавали както джобовете си! Днес той бил дошъл да покаже на госпожата между другото някои неща, с които успял да се сдобие благодарение на един много рядък случай. И измъкна от кутията половин дузина бродирани якички.

Госпожа Бовари ги прегледа.

— Нямам нужда от нищо — каза тя.

Тогаз г. Льорьо деликатно показа три алжирски ешарпа, няколко пакета с английски игли, чифт сламени пантофи и накрая четири ажурно изрязани от кокосов орех чашки за яйца, изработени от каторжници. Сетне, облегнат с две ръце на масата, с източен врат и наведен, той дебнеше зяпнал погледа на Ема, който блуждаеше между тия стоки. От време на време чукваше с нокът, като че искаше да махне някоя прашинка от разгънатите изцяло копринени ешарпи; те потреперваха с леко шумолене и в зеленикавия зрак на дрезгавината златните нишки на тъканта им искряха като малки звезди.

— Колко струват те?

— Нищожна сума — отговори той, — но няма защо да бързате; когато пожелаете; ние не сме евреи!

Тя помисли няколко мига и най-после поблагодари на г. Льорьо, който отвърна, без да се смути от това:

— Добре! Ще се спогодим някой ден по-късно, аз всякога се разбирам с жените, с изключение на моята!

Ема се усмихна.

— Искам да кажа — поде той с добродушна усмивка, след като се пошегува, — че въпросът за парите не ме смущава… Пари, ако потрябва, и аз мога да ви дам.

Ема трепна изненадана.

— О — рече той живо и тихо, — не трябва да ходя много далеч, за да ви намеря пари; разчитайте на това!

И почна да разпитва за чичо Телие, стопанина на „Френското кафене“, когото г. Бовари лекуваше.

— Какво му е на чичо Телие?… Той кашля така, че разтърсва цялата къща и аз май се страхувам дали не ще му трябва вместо фланелен елек едно палто от дъски?… Той толкоз много е плюскал на младини! Тия хора, госпожо, нямат никаква мярка! Той се е изсушил от ракия! Но все пак тъжно е да видиш, че един познат си отива.

И като затваряше капака на кутията, той разсъждаваше за пациентите на лекаря.

— Без друго времето — думаше той, загледан с навъсено лице в стъклата на прозорците — е причината на тия болести! Аз също не се чувствам много добре; дори тия дни трябва да дойда да се посъветвам с господин лекаря за болките ми в гърба. А сега довиждане, госпожа Бовари; на ваше разположение, ваш покорен слуга!

И тихичко затвори вратата.

Ема поръча да й донесат вечерята в стаята край камината на табла; тя се храни дълго; всичко й се виждаше вкусно.

„Колко бях разумна!“ — мислеше тя, като си спомни за ешарпите.

Чу стъпки по стълбата; беше Леон. Тя стана, взе от скрина из купчината пешкири за поръбване първия, който й попадна. Когато той влезе, тя изглеждаше много заета.

Разговорът не вървеше. Госпожа Бовари се отвличаше всеки миг, а пък той беше като че съвсем смутен. Седнал на ниско столче до камината, той въртеше между пръстите си калъфа от слонова кост; тя забиваше иглата или навремени оправяше с нокът гънките на платното, не приказваше; той мълчеше, запленен от мълчанието й, както би бил запленен от думите й.

„Клето момче!“ — мислеше тя.

„Кое не й се харесва у мене?“ — питаше се той.

Все пак Леон най-сетне каза, че тия дни ще трябва да отиде в Руан по служебна работа.

— Абонаментът ви за ноти е изтекъл, да го подновя ли?

— Не — отговори тя.

— Защо?

— Защото…

И като прехапа устни, тя изтегли бавно един дълъг сив конец.

Тая работа дразнеше Леон. Пръстите на Ема сякаш се обелваха в краищата; мина му през ума една галантна фраза, но не посмя да я каже.

— Значи, отказвате се? — рече той.

— От кое? — живо отвърна тя. — От музиката ли? Ах, боже мой, да! Ами че трябва да гледам къщата, да се грижа за мъжа си, сума неща и много задължения преди всичко друго.

Ема погледна часовника. Шарл се бе забавил. Тя се показа угрижена. Дори два-три пъти повтори:

20

Реглис — растение, корените на което се употребяват като подкрепително лекарство.