Часът на Бика

— На мен ми се струва, че вътрешните причини са най-лошият вид катастрофа — каза Чеди, — Засега планетата Ян-Ях не ми харесва по нейните телевизионни предавания!

Сякаш за да оправдае думите на Чеди, от дълбините на стереоекрана се дочу мелодична музика, която само от време на време се прекъсваше от дисонансни удари и вопли. Пред тях се появи площад на една височина, постлан с нещо като сивокафеникаво стъкло. Стъклена пътека пресичаше площада и водеше до една стълба от същия материал. Украсеното с високи вази и масивни стълбове от сив камък стълбище само след няколко стъпала стигаше до една стъклена сграда, която блестеше на червеното слънце. Лекият фронтон се крепеше от ниски колони, свързани с причудливо преплетени пиластри от яркожълт метал. Лек дим се виеше над двете грамадни черни чаши пред входа.

По стъкления път се движеше тълпа от млади хора. Те размахваха къси палки и удряха с тях звънтящи и кънтящи дискове. Някои носеха на преметнати през рамо каиши малки червенозлатни кутийки, настроени на една и съща музика, която земляните бяха причислили към зеленосинкавия спектър.

Досега цялата музика на Торманс, която те бяха чували, принадлежеше само към червеното и жълтото ветрило на тоналностите и мелодиите.

Камерата на телевизионния приемател се приближи към вървящите. Те имаха яркожълти наметала, изпъстрени със зинали сгърчени черни змии.

Всеки от мъжете подаде ръка на спътничката си. Продължавайки да се движат, обърнати в профил към стълбата, те изведнъж запяха, по-точно — пронизително се завайкаха. Виещият напев бе подет от всички, които ги съпровождаха.

Чеди Даан, Фай Родис и Тивиса Хенако, които най-добре от всички бяха овладели езика на Торманс, заслушаха напрегнато. Щракна специалният филтър на звукозаписа, който модулираше ускорения неясен говор.

— Те възпяват ранната смърт, защото я смятат за главно задължение на човека спрямо обществото! — възкликна Тивиса Хенако.

Фай Родис мълчеше, наведена към екрана, както правеше всеки път, когато видяното я смайваше. Чеди Даан затули лицето си с длани и започна да повтаря набързо преведения напев, чиято мелодия отначало беше им се харесала:

— «Висша мъдрост е да прегърнеш смъртта, докато си пълен със здраве и сили, и да избегнеш тъгите на старостта и неизбежните страдания, които ни дава жизненият опит…

Така си отиват хората в топлата нощ, след като са се събрали вечерта с приятели…

Така си отиват в свежата утрин след прекарана с любимите нощ, тихо затваряйки вратата на цъфналата градина на живота.

А могъщите мъже — опора и закрила — излизат, затръшвайки вратата. Последният удар отеква в мрака на подземията на времето, които крият както бъдещето, така и миналото…»

Чеди спря да превежда, погледна учудено Фай Родис и добави:

— Те пеят, че дългът на смъртта идвал на двайсет и шестата година! Сега изпращат онези четиримата до Храма на нежната смърт.

— Как може да съществува подобно общество? — с негодувание извика Ола Дез, забравила добрия тон. — На колкото по-високо стъпало са социалната структура и науката, толкова по-късно узрява човек.

— Тъкмо затова ние, биолозите, още от древността на ЕРС преди всичко сме си поставяли за цел продължаването на живота, по-точно — на младостта — каза Нея Холи, без да откъсва поглед от изкачващата се по стъпалата тормансианска процесия.

— У нас човек поради сложността на живота и огромния обем на информацията се смята за дете, докато не извърши Херкулесовите подвизи. Още двайсет години продължава младостта, зрелостта настъпва едва към четирийсетата година. След това ние имаме пред себе си седемдесет години или дори цял век зрелост, изпълнена с енергия, могъщ труд и опознаване на живота. Вместо десет-двайсет години — както в древността. Някога човек се е смятал за стар на четирийсет години. Аз щях да съм бабичка — каза Фай Родис.

— И човекът е умирал, без изобщо да научи нещо за многообразието и красотата на света! — възмутено се обади Вир Норин. — Но за онази древност, когато деветдесет процента от хората не са можели дори да четат, това не е учудващо. Дългият живот е бил обременителен, просто ненужен. Умрелите на младини били наричани любимци на боговете. Но на Торманс има доста висока техническа цивилизация. В такъв случай как могат да секат дърветата, които още не са дали плод? Това е безумие и гибел!

— Вир, забравяте, че имаме пред себе си не комунистическо и дори не социалистическо общество, а класова социална структура. Според мен чудовищният обичай на ранната смърт има пряка връзка с пренаселеността и с изтощаването на ресурсите на планетата — възрази Родис.

— Разбирам — каза Чеди, — ранната смърт не е за всички!

— Да. Онези, които движат техническия прогрес, трябва да живеят по-дълго, да не говорим вече за управляващата върхушка. Умират неспособните да дадат на обществото нищо друго освен живота си и елементарен физически труд, тоест негодните за високо равнище на образованието. Във всеки случай на Торманс има две класи: образовани и необразовани, над които стоят управниците, а някъде между тях са хората на изкуството — забавляващите, украсяващите и оправдаващите.

— Те също не умират на двайсет и пет години! — възкликна Ола Дез.

— Естествено. Но като че ли за артистите там, където се изискват младост и красота, пределът на живота не е доста по-висок.

А по ТВФ на звездолета загърмя рязка, диво ритмична музика, прекъсвана от напевите на марша, тоест от съгласувания ритмичен вървеж на човешкото множество. Пискливите звуци на непознати инструменти пресичаха едва доловимата нишка на скокливата и неспокойна мелодия. Започваше филм на историческа тема.

По просторните, обрасли с висока трева степи се точеха тромави каруци, запрегнати с рогати четирикраки, наподобяващи земните преживни — нещо средно между антилопи и волове. Яхнали по-дългокраки, приличащи на елени животни, през степите препускаха почернели от слънцето тормансиани и размахваха брадви или механизми, аналогични с огнестрелното оръжие от древността на Земята. Ездачите смело се бранеха от глутници пълзящи късокраки хищници, от гъмжила ужасни змии с високи, сплескани отстрани глави. В престрелката загиваше или пътуващият през степта керван, или нападателите, или и едните, и другите.