Страница 156 из 160
Епилог
Отдавна беше се свършила «звездичката» на паметната машина — на филма за експедицията до Торманс, но учениците продължаваха да седят вкаменени от впечатленията. Учителят не се тревожеше за здравата психика на момичетата и момчетата от Ерата на срещналите се ръце и ги остави да се вживяват във видяното. Първи дойдоха на себе си Кими и Пуна, винаги най-бързите.
— Аз остарях с хиляда години! — възкликна Пуна. — Какъв страшен свят! И в него живеят наши земни хора. Чувствувам се отровена, и то за дълго. Може би за мен е вредно да гледам инферното?
— Не си остаряла, а си поумняла — усмихна и́ се учителят, — поумняването винаги е трудно. Сега вие ставате по-възрастни, ако сте разбрали, че знанията, които ви дава училището и възпитанията, на които то ви подлага, съвсем нямат за цел да натъпчат в главите ви прост сбор от закони и факти. Това е коридорът на необходимостта, през който трябва да мине всеки, за да коригира инстинктите си, да усвои чувството за обществено съзнание и преди всичко за предпазливост в действията и изтънченост в отношенията с хората. Коридорът е пределно тесен и трудно проходим.
— Сега разбирам всичко — съгласи се Пуна, — дори и охранителните системи, които ми се струваха ненужни. Това е абсолютно необходимо! Колкото по-сложна е структурата на обществото, толкова по-лесно то може да рухне в инферното. И още нещо — забърза момичето, — всичко: мислите, постъпките и мечтите трябва да намаляват страданията и да увеличават свободата на всички хора.
— О, да, ти си права — развълнувано каза Кими. — Аз имам друго, много странно впечатление. За мен земята стана хиляди пъти по-мила и по-прекрасна. Сега аз разбрах колко уютен е нашият дом в безкрайността на света и колко е коствало създаването му. Но всичко това е нещо като тънка завеса, криеща зад себе си цяла бездна от мрак и в миналото на човечеството, и в съдбата на планетите. Аз ще стана историк като нея и ще работя в Академията на мъката и радостта.
— «Тя», разбира се, е Фай Родис, нали? — попита учителят.
— Да! — гордо отвърна Кими. — И вие ще се убедите, че не съм сгрешил с избора си.
— Внучката на Фай Родис се учи в едно училище от трети цикъл в южното полукълбо, близо до Дурбан — лукаво каза учителят.
— Наистина ли? — пламна Кими.
— Фай Родис била оставила на Земята дъщеря, която се омъжила за сина на Грифт Рифт. Те имат една дъщеря и един син — поясни учителят, — потомци имат и другите астронавти. Чувал съм за синовете на Чеди и дъщерите на Евиза, които се родили вече след тяхното завръщане от Торманс — добави той.
— Въпреки че едната се завърнала с физическа рана, а сигурно и. двете — с душевни — отбеляза Далве. През инферното не може да се мине безнаказано и те са видели това. Аз за пръв път през живота си се изплаших, когато разбрах колко крехка е човешката култура. Те, тормансианите, са стигнали до Космоса, преодолели са невъобразимо пространство, получили са от съдбата хубава планета…
— Да! И след като я разграбили, рухнали в тъмната пропаст, в инферното, започнали да убиват и да се озлобяват — добави със сподавен от вълнение глас Ивета.
— При тях всичко е обратно на нашия свят, съвсем като в Тамас. Ярката индивидуалност и големите способности вместо да служат на обществото, превръщат човека в затворен егоист, който, неизвестно защо, сам се превъзнася — каза мечтателната Кунти.
А Миран, още по-навъсен от обикновено, добави:
— Аз схванах цялата дълбочина на падението на тормансианите, когато се изясни отношението им към художниците. Те не са разбирали, че хората на изкуството зрънце по зрънце са изтръгвали от смъртта красотата, мечтата, идеала за несбъдналото се, но възможното че те градят стълба за излизане от инферното навън от размитите чувства и мигновеното щастие на природата.
— Отлично казано, Миран — похвали го учителят. — Предназначението на художника е именно да помага на другите да излизат от инферното. Ако това липсва, той е само сляп талант, колкото и велик да е. Спектърът на очарованието на природата: животинската сила на тялото, чувството за безконтролна свобода, водовъртежът на вечното скитничество, ловът, битките, «злата» магия на тъмната страст — всичко това образува анималната същина на дивите синове и дъщери на Земята. На това могъщо и древно вълшебство вие ще противопоставите светлината и безграничната вселена на ноосферата — над тъмните дълбини на победеното от самите вас собствено «аз».
— А какво е станало след това с екипажа на «Тъмен пламък» тук, на Земята? — попита Пуна.
— Ще прочетете за това в много романи, ще го видите в няколко филма, посветени на по-нататъшната съдба на завърналите се — отговори учителят.
— Ние говорим за завърналите се — каза Кими, — а какво се е случило на Торманс? Известна ли е съдбата на Вир Норин и Таел? Нима звездолетът е излетял веднага след гибелта на Родис, изоставяйки всичко на произвола на съдбата? Нашите хора не са могли да постъпят така!
— Не са могли! — съгласи се учителят. — И аз очаквах този въпрос. Ето една допълнителна «звездичка», записана на «Тъмен пламък». Тя е къса. Съветвам ви да я видите веднага, докато е пресен споменът за преживяното…
Една минута преди катастрофата Вир Норин се превключи към звездолета и видя всичко в страничното крило на неговия екран, както и Таел — чрез взетата от Светилището деветоножка на Евиза.
Таел се сгромоляса на каменния под на сградата, където очакваше Родис. Звънът на СДФ го накара да се изправи. Вир Норин настояваше веднага да му бъде намерена черна мантия с капюшон като на палачите.
— Какво ще правите, Вир? Родис, единствената във вселената Фай Родис, вече я няма!
— Но съществува погубилият я апарат. Не се съмнявам, че той е само един. Иначе те щяха да убият едновременно и двама ни. Таел, бъдете землянин! Действувайте! Аз идвам при вас.
Разплакана и страдаща, но несломена, Сю-Те остана да чака Вир Норин край рухналите стени на старинната градинска постройка под охраната на деветоножката.
Когато Вир Норин дотича в лабораторията «Зет Уг», Таел вече беше намерил костюм на нощен палач. Вир Норин слезе в подземието. Той отмина галерията, по която се стигаше до петия храм, и уверено излезе на площада при паметника на Всемогъщото време. Пред главната порта на храма «лилави» с обикновената си униформа разгонваха тълпата граждани, събудени от експлозията. Всички се разбягваха, щом зърнеха Вир Норин, а на двамата палачи, които дежуряха пред портата, той внуши да не го видят. Из градината тичаха нагоре-надолу едва забележими фигури, които търсеха някого. Вир Норин си помисли за проницателната и бърза мисъл на Фай Родис, която беше спасила от голяма опасност ядрото на зараждащите се съпротивителни сили на Торманс.