Страница 1 из 100
Александра Маринина
Капан за мишки
(книга трета от поредицата за "Дорошин")
Към българските читатели
Много ми е приятно, че книгите ми се превеждат в България и моите любими герои вече ще говорят и на български език. Искрено се надявам, че за вас ще бъде интересно да прочетете не само как и защо се извършват престъпления в Русия, но и за това как живеят сега хората в нашата страна, за какво мислят, мечтаят, на какво се надяват и от какво се страхуват. Моите романи са за любовта, за ревността, за омразата, за отмъщението, за дружбата и предателството, за честта и безчестието, т.е. за това, което е близко и разбираемо за всеки човек, независимо в коя страна живее и на какъв език говори. Надявам се, че прочитът на моите книги ще ви достави поне малко удоволствие. И предварително ви благодаря, че ще ги прочетете. Желая ви успехи, щастие и благополучие!
С уважение и любов:
Александра Маринина
Глава 1
Консулът гледаше Мусатов със строго присвити очи.
— Два пъти сте сменяли фамилното си име.
— Посочил съм всичко в анкетата. При раждането ми са ме записали с бащиното ми фамилно име. Родителите ми се развели, когато съм бил на година и половина, майка ми си е върнала моминската фамилия и я е дала и на мен. После, когато бях на девет години, майка ми се омъжи повторно, нейният съпруг ме осинови и ми даде своето бащино и фамилно име.
— Разбрах. Но ми трябват потвърждаващи документи. В частност свидетелство за разтрогването на брака и документи за вашето осиновяване и смяна на името във връзка с това. Между другото, къде е сега родният ви баща?
— Нямам представа — сви рамене Мусатов. — Родителите ми са се развели преди почти трийсет години. От къде мога да знам?
— Тези неща трябва да се знаят — каза назидателно консулът.
Мусатов започна да губи търпение. Разбира се, бяха го предупредили, че американското посолство дава визи крайно неохотно, особено ако не става дума за туристическа виза за една-две седмици, с резервирани и платени хотели и билет за връщане, а за делова, и то за пет месеца. Ох, не искат те руския бизнес в своята процъфтяваща страна! И във всеки човек, който влиза в САЩ от Русия, виждат потенциален емигрант, на когото безкрайно му се иска да остане в САЩ за вечни времена и който тутакси ще си измисли или съпруга американка, или близък роднина, вече жител на страната. Положението на Мусатов и бездруго не бе особено стабилно, нали не беше женен, следователно консулът можеше да го подозира в непочтеното намерение за петте месеца пребиваване в страната да си намери съпруга.
— Трябва да знаете къде се намира баща ви и с какво се занимава — повтори консулът.
— А ако не е между живите?
— Тогава донесете смъртен акт. За вас така ще бъде по-добре.
Че как иначе. В такъв случай американците ще бъдат сигурни, че баща му не живее в Щатите и не чака родното си синче с отворени обятия. Господи, какъв ужас!
Андрей излезе от сградата на посолството и бавно пое към станция „Барикадная“, където толкова сполучливо бе паркирал колата си. А колко се зарадва, глупакът с глупак, помисли си, че щом извади късмет с паркирането, всичко останало също ще се подреди добре. Да, ама не.
Качи се в колата, но не я запали. Извади от джоба телефона и се обади на майка си в Петербург.
— Е, какво стана, Андрюша? — бързо, с напориста тревога в гласа попита майка му. — Приеха ли документите ти за виза?
— Не. Мамо, трябват им сведения за баща ми. Къде е, какво прави, как е и така нататък.
— О, господи — въздъхна тя. — Така си и знаех — това няма да има край! Прости ми, сине, ако само бях предполагала, че това ще докара толкова проблеми…
— Мамо, престани — каза нежно Андрей. — Та ти си го направила за добро, всичко разбирам. Трябва да го намерим и да решим проблема. Ти си ми казвала, че е роден някъде в Курска област, нали?
— Да. Имам само адреса на родителите му, дори сме ходили там, когато ти се роди. Но след седемдесет и шеста година не съм използвала този адрес, писах им само, че бракът е разтрогнат — и толкоз. Нищо друго не знам. Може да са се преместили, и то неведнъж. Как ще ги намериш сега?
— Абе не е трудно да се намерят, когато човек има пари. Добре, ще се надяваме, че те знаят къде е сега синът им. Помниш ли адреса?
— Какво говориш, Андрюша, разбира се, че не. Трябва да се поровя в документите, да си намеря стария тефтер.
— Добре, майче, когато го намериш, незабавно ми се обади, нали? И аз ще тръгна веднага. До стажа има още два месеца, ще успея да свърша всичко.
До седемнайсетата си година Андрей Мусатов беше сигурен, че е роден от самотна майка, затова фамилното му име отначало е било майчиното — Кожухов. На всички детски въпроси: „А къде е татко?“, майка му добросъвестно бе отговаряла, че го няма. Не измисляше небивалици за загинали летци изпитатели или офицери, изпълнявали тайно интернационалния си дълг някъде в далечна чужда страна, просто му казваше, че се е скарала с бащата на Андрюша и се е разделила с него, преди да успеят да се оженят, но след като вече са заченали детето. Момчето не получи никакви комплекси по този повод, в неговия клас почти една трета от децата растяха в непълни семейства. На училище тръгна през осемдесет и първа, когато думите „самотна майка“ вече не изглеждаха страшни и оскърбителни, а и никой дори не би помислил да поглежда накриво Андрюша Кожухов — майка му беше учителка по английски език и литература в същото училище, а когато той мина в девети клас, тя стана завуч. В елитните езикови училища имаше по двама завеждащи учебната част, единият от които отговаряше за целия цикъл на преподаване на чуждия език. Английският завуч така наричаха Ксения Георгиевна Мусатова (когато я назначиха на ръководната длъжност, тя вече от няколко години беше щастливо омъжена и с ново фамилно име).
Бракът на Ксения Георгиевна беше наистина щастлив. Константин Мусатов се оказа превъзходен баща за Андрюша, не предизвика у момчето ревност и успя да изгради истинско мъжко приятелство с доведения си син. Веднъж дванайсетгодишният Андрюша дори каза на майка си:
— Добре че навреме си се скарала с баща ми. Ако тогава бяхте успели да се ожените, нямаше да се запозная с Костя.
Колкото и да е странно, въпреки приятелството и взаимната обич, момчето така и не започна да нарича Константин татко, въпреки че бе осиновен официално. Майка му се нервираше и тревожеше, а мъжът й гледаше на ситуацията философски.
— Просто на детето е нужен не толкова баща, колкото по-възрастен приятел — успокояваше той жена си. — Нека ме нарича Костя, щом така му харесва. Още повече че съм сигурен, че пред приятелите си той ме нарича „баща ми“.
Катастрофата ги връхлетя през деветдесет и първа година, когато почина старата баба на Константин, в чийто апартамент той бе регистриран. Появи се възможност да подобрят жилищните си условия и семейството активно се захвана да търси варианти за размяна. Само след три месеца Мусатови вече можеха да се преместят в нов, по-просторен и удобен апартамент. Седемнайсетгодишният Андрей активно помагаше за събирането и опаковането на багажа. Майка му и Костя в свободното си време сновяха из магазините в търсене на мебели и всякакви необходими за новото жилище дреболии, тъй че се случи именно Андрей да намери старата папка с връзки, където между институтските грамоти на майка му за отличен успех в учението и в работата на студентския научен кръжок се намираше и свидетелството за развода на Ксения Георгиевна Личко и Олег Петрович Личко. След разтрогването на брака гражданката Личко си връщаше фамилното име Кожухова. И това се бе случило през август седемдесет и шеста, когато Андрюша вече е бил на година и половина! Значи майка му е била омъжена официално. Защо го е крила? Какво срамно има в това? Нещо повече, свидетелството за развод беше издадено от един от московските районни отдели по гражданско състояние. Значи по това време те са живеели в Москва. Излизаше, че невинаги бяха живели в Ленинград, така ли? Излизаше, че Андрей по рождение е московчанин с фамилно име Личко, а не ленинградчанин с фамилно име Кожухов, така ли? Или какво?